Je suis мисирек

Мисирек аз да се наричам – първа радост е за мене. Умишлено започвам така. Защото след сравнението на премиера Борисов, че журналистите тичат като мисирки след него и правят (не се чете), всички се обидиха. Или почти всички, че те не останаха много. Никой като че ли не се замисли, дали не приличаме на точно такива. Защото и аз съм подтичвал след премиера. И аз съм издавал звуци като мисирка. Или поне наподобяващи. Включително и в случаи, в които ни е подминавал като пътен знак, защото за нещо е бил сърдит или обиден. И не е той виновен. Бога ми, дори и мисирките не са толкова виновни. Защото във фермата все се намира някоя истерична кокошка, която ти е казала „Без коментар от Бойко да не се връщате“. Някоя кокошка или петел, на които денят им започва и свършва с него. И, например, не е толкова важно кога ще тръгне водата за Перник и защо няма вода, а далеч по-важно за хората е как ще коментира изказването на президента. Примерно. За да не ме обвините, че гледам в чуждата паница, ще ви разкажа една история от БНР. Премиерът Бойко Борисов и тогавашният регионален министър Росен Плевнелиев откриват ремонтиран път. Важните новини, които излязоха тогава за бъдещи дейности, бяха казани именно от Плевнелиев. Изпращам репортаж от събитието на програма „Хоризонт“ и именно една такава жена ми вдига скандал: „Ама, колега, защо Бойко е втори, а Росен е първи в репортажа?“. Спокойно обясних чисто професионално причините, но тя вече беше припаднала. И до ден днешен Борисов не ми е казвал, че е останал обиден от този факт. Въпреки че рядко се виждаме, но - все пак… Та, когато спрем да се държим като мисирки, тогава можем да започнем да се обиждаме, когато ни казват, че се държим като такива. Или можем да се възползваме от демократичното си право на избор и да се държим като лъвове, не като мисирки. Но за последното се изисква смелост, а животът на мисирката е по-простоват. Е, в един момент свършва сготвена, но какво да се прави…

Мисирек аз да се наричам – първа радост е за мене… Признавам си – мисирек съм. Признавам си, за да не се чудите кой всъщност е, защото ще се окаже, че никой не се оприличава като такъв. Навремето се съгласих, когато същият премиер каза, че в България има лош материал. Съгласих се и с един, вече бивш, депутат, който каза, че сме интернет – лумпени. Съгласих се и когато един социалист рече, че сме 80% дебили. Лично аз се обявих, че съм част от 80-тте. Както се казваше в един филм(фриволно преведено) „Разрови се в чувствата си и ще видиш, че е истина“. Правя го, защото знам, че българинът е горд син на земя прекрасна, син е на юнашко племе. Преди ставаше такъв след третата ракия, а днес – като влезе във Фейсбук. И се обижда от подобни сравнения. Та, за да не го обидя – аз съм. Аз съм мисирекът. Само аз.

Мисирек аз да се наричам – първа радост е за мене… Покойната ми баба гледаше навремето от тези птици. В нашия край им казваме пуйки. Излизам един ден – изчезнали. Баба казва: „Ааа, дуварът е паднал, ходят да пасат доматите на комшията. Изчакай да се наядат и иди ги прибери“. Отивам аз след половин час, комшията циментира пред тях. След като ми тегли няколко псувни, влизам в градината, ама кой да ти каже как се водят 20 пуйки в правилната посока. Развиках им се, размахах ръце и (О, чудо!) тръгнаха. В колона, по две, дисциплинирано, след като са се наяли за чужда сметка. Е, всичките минаха през прясно циментираното, барабар с мене, ама пуйка – можеш ли да ѝ се сърдиш. Или мисирка… Само ви разказах една история, ако правите някаква аналогия с реално случващи се лица и събития, тя си е за вас. Защото аз съм един прост мисирек. Само аз.