"В търсене на най-голямото съкровище" от Християна Ходулова

Далече, далече, в едно сгушено в планината градче, живеели обикновени хора в обикновени къщи. Животът им бил спокоен и монотонен. Нищо не ги притеснявало.

  Една нощ обаче, сякаш отникъде, се развилняла страшна буря. Вятърът свистял, заплашвайки да изтръгне дърветата от корените им, пороен дъжд се изливал, тропайки по напоената от него земя, гръмотевици пронизвали ушите, а светкавици раздирали мрачното и непрогледно небе с ярки снопове светлина. Малкото градче било цялото разтърсено от превзелия го ужас.

  Бурята изчезнала така, както се била и появила. Малко по малко, децата спрели да плачат, а възрастните – да покриват с ръце ушите си.

  На следващата сутрин на главния площад жителите намерили една малка, сива шатра. Никой не бил видял кога и как се е появила там. Обзети от любопитство, хората скоро се натрупали около нея.

  От нея излязъл един старец с белоснежна брада, която стигала чак до коленете му. Той се огледал наоколо и като видял, че е привлякъл внимание, заговорил:

-  Аз съм магьосник. Идвам от далечни места и реших да поживея тук за известно време. Ще изпълнявам на всеки един от вас по едно желание всеки ден.

  Вълна от шушукане преминала през огромната тълпа. Едни се съмнявали, други се надявали, че казаното от странника е вярно. Но всеки от тях искал да опита.  Затова се наредили на една дълга, извиваща се из цялото градче опашка.

  Останали разочаровани. Въпреки че старецът наистина бил вълшебник, той не искал да изпълни техните желания, а да пожелаят нещо за другите. Щом чуели това, всички си тръгвали недоволни, отвръщайки му, че тогава няма смисъл изобщо да го правят.

„Ако не пожелая нещо за себе си, защо да изпълнявам нечие чуждо желание? Аз нищо няма да получа!” – това били думите, който чувал магьосникът. Това го натъжавало, но не го показвал.

  След известно време обаче, хората си променили мнението. Но не за добро, напротив. Започнали да пожелават на враговете си беди. Нали било малко градче, всички се познавали и все някой с някого не се разбирал. Така всеки един негов жител, малък или голям, бил засегнат от тези желания, като най-малките били жертви на злобата на по-възрастните, които се били самозабравили дотолкова, че целите семейства на ненавиждания от тях човек понасяли цената.

Така техният живот вече нито бил спокоен, нито монотонен. Никой не вярвал на никого. Дните се превърнали в горчиви и безкрайно дълги.

  Един ден в шатрата на магьосника се появил един младеж:

-  Може ли да изпълните моето желание?

За огромно учудване на вълшебника, той поискал нещо съвсем различно от всички останали:

-  Пожелавам си, всички тук да си пожелават само добрини.

Веднага се обърнал и се канел да излезе, когато бил спрян от белобрадия старец:

-  Чакай, синко, върни се!

Момъкът го сторил. Магьосникът го запитал:

-  Защо си пожела именно това?

Въздишайки тъжно, младежът отвърнал:

-  Защото от ден на ден животът тук става нетърпим. Всеки очаква нещо лошо да му се случи и за да си отмъсти, продължава да иска лошото за другите. Ако някой не прекъсне този повтарящ се кошмар, никой няма да спре сам.

-  А на тебе някой сторил ли ти е нещо?

-  Не, аз отскоро съм тук, никой не ме познава.

За първи път от много време старецът се усмихнал:

-  Най-накрая намерих един добър и справедлив човек! Ела с мен, ще пътуваме двамата, в търсене на други хора като тебе! Бях изгубил надежда, че ще успея, но сега вече съм спокоен – все още има и такива души!

  Момъкът приел с радост. И така, най-накрая в сгушеното в планината градче се възцарило отново спокойствие и мир. Хората там намерили кураж да се извинят и да получат прошка за всичко сторено един на друг.

  А какво станало после? Старецът, който бил пътувал и посещавал различни градове и села в търсене на чисти и състрадателни души, най-накрая намери една такава. Заедно с момчето той събрал толкова много такива хора, че построил един прекрасен град, в който да заживее с тях и да научи децата им на този важен урок – че не бива да си отмъщаваш, защото и на теб ще ти бъде отмъстено, а трябва да се научиш да прощаваш и да забравяш, за да може всички да са щастливи.

  Защото доброто, най-голямото съкровище, не може да бъде заличено от злото, рано или късно, то винаги успява да отвори очите на хората.