"Място под звездите" от Симона Василева

Всяка вечер звездите се показват на небето и образуват блестяща пътека, за да може Луната да слезе и да се покаже на нашето небе. Красивият сърп е светлината в тъмната нощ. Никой обаче не знае кой живее на нея. Може би някое извънземно същество, ще си помислите. Но, не. Не познахте. Там, скрито между кратери и лунни камъни, живее едно зайче на име Бъни. Със сиво кожухче и дълги ушички, то подскача всеки ден на Луната и се забавлява със звездите. Не носи нито скафандър, нито специален костюм, защото е космическо зайче.

  Но не е ли самотен, та там няма никой друг освен него?

Всъщност, не. При него идват от близо и далеч какви ли не приятели. Но най-любим за него е извънземното Марси - голям сладур. Той обикаля целия Космос със своята летяща чиния и носи на зайчето уникални бонбони от всички краища на галактиката. После заедно се гонят и играят на криеница, смеейки се до полуда. Марси винаги му разказва за безбройните си приключения, за това какво е видял и с кого се е срещнал, а Бъни слуша омаян неговите истории и си мечтае някой ден и той да изпита нещо подобно.   Извънземното винаги го кани да отидат на разходка, да види и други планети, но зайчето отказва, защото не иска да остави Луната сама. Няма да има кой да мете космическия прах от повърхността й и тя няма да може да свети със същата сила.

  Всичко си беше нормално онази нощ. Бъни спеше на топло на обичайното си място, в дъното на сърпа, и сънуваше. Но тогава нещо се случи. Луната затрепери. Зайчето се събуди от уплах и видя, че тя сякаш се уголемява. Вече не беше сърп, а се превръщаше в кълбо. Мястото, на което седеше зайчето, малко по малко изчезваше и той щеше да падне. Полетя надолу, викайки от страх, и накрая тупна някъде върху мека трева.

  Хм, не беше толкова зле. Той стана, огледа се и не знаеше какво да прави. Беше уплашен, но тук изглеждаше доста приятно. Погледна към небето, там, където беше домът му. Луната не беше сърп, а кръг. Как щеше да се върне? И точно в този миг нещо в близкия храст зашумя. Кой знае какъв страшен звяр се крие там? Лапичките му трепереха, покри очичките си с меките си дълги уши и само леко надзърташе под тях.   Изведнъж от храста изскочи малко жълто пате. С меки пера, оранжеви крачета и човка и леко заспали очички.

-  Хей, кой си ти? И защо ме будиш в този късен час?

-  Аз съм Бъни, приятно ми е. Не исках да те будя, но паднах от там – каза, посочвайки Луната.

-  От къде? От дървото ли? Да, често се случва.

-  Не, не от дървото. От Луната.

-  Да, бе. Наистина ли живееш там? – попита невярващо патето.

-  Да. И искам да се прибера у дома. Ще ми помогнеш ли?

  Новата му приятелка не каза нищо. Спря за миг, помисли малко, направи няколко обиколки с малките си крачета и каза:

-  Добре, измислих го. Отиваме при кравата Милка. Тя живее в края на гората. Между другото, аз съм Диди. Хайде да тръгваме!

Двамата поеха през тъмната гора и светлината от Луната сякаш огряваше пътя им.

-  Е, разкажи ми сега. Как така падна от Луната. Някой бутна ли те?

-  Ами, не знам и аз. Просто си спях и тя реши от сърп да стане кълбо. Иди я разбери.

-  Ха-ха. Това се нарича пълнолуние. Всяка вечер Луната малко по-малко надебелява и накрая става кълбо, като сега. Но утре вече пак ще е сърп, така че ще можеш да се прибереш много скоро.

-  Йеее. Толкова се радвам. А как ще ме изпратиш горе?

-  Ааа, не знам. Милка ще го измисли.

  Двамата вървели, вървели, но слънцето прогонило звездите от небето и ги изпратило да си почиват. Тогава двамата приятели видели поточе.

-  Оле, много се изморих. Ще отида да поплувам – казало патето.

-  Къде? Там ли ще влизаш?

-  Да, разбира се. Виж колко е приятна водата. Ела и ти да се забавляваш.

Бъни никога не бил влизал в поточе. Все пак на Луната няма вода, но решил да се впусне в това приключение и бързо скочил при Диди. Двамата цял ден се пръскали, гмуркали и плували с малките рибки. А когато отново настанало време да тръгват, вече първата звездичка била излязла.

-  О, не! Дали ще успея навреме да се прибера у дома? Сигурно тази крава живее много надалече. Май не трябваше да оставаме толкова много на поточето.

-  Не се притеснявай. Тя е ей там, на съседната полянка. Даже от тук я виждам как ми се усмихва.

  И наистина, само след миг те стигнали при Милка. Тя ги посрещнала с усмивка и ги почерпила с топло мляко с какао. После й разказали какъв е проблемът. Помислила за секунда, две и намерила решение.

-  Сега ще те изстреляме направо на Луната. Ти ще стъпиш тук, на този край на дъската, и щом си готов, аз ще скоча върху другия край. Така ще те засиля и само за секунди ще си там.

-  Оле, супер! Но това звучи малко страшно.

-   Няма страшно. За нула време ще стане. Нали си смело зайче. Хайде, готов ли си?

-  Не, не, чакай. Трябва първо да ви благодаря за всичко, което направихте за мен. Радвам се, че се запознахме, и ви обещавам, че на следващото пълнолуние пак ще дойда да ви видя. Даже ще ви донеса и малко космически бонбони, за да видите колко са вкусни.

-  Ако не ми пише името на тях, не ми ги хвали! - казала кравата.

-  Стига, бе! С радост ще ги опитаме – казала мило Диди.

  Тя му махнала с крилце за довиждане, а Милка скочила върху дъската. И точно както си мислел, Бъни полетял със страшна скорост към небето. Минал облаците и съвсем скоро достигнал своя дом. Заподскачал от радост, че отново е у дома. Но усетил, че е малко мръсно, затова грабнал метлата, защото скоро щяло да го засърби пак нослето от натрупания прах. Тананикал си и с усмивка се сещал за своите нови приятели. Най-накрая щял да разкаже и той нещо на Марси.