Пабло Инза и София Саборидо преподават аржентинско танго в България

Любимото танго на София Саборидо е „Уно“ от 1950 година, написано от Енрике Сантос Диесполо, музиката е на Мариано Морес, а на бандонеон е легендата от онези времена Анибал Тройло.

"Ние обичаме да работим с езика на комуникацията, диалога и взаимодействието на телата, изразени чрез танца и по-конкретно в аржентинското танго. Това, което се опитваме да предадем са импровизацията, връзката в настоящия момент, вниманието и отношението на телата едни спрямо други, за да се достигне максимално добре до един по-фин диалог. И това са нещата, които искаме да постигнем в танца, а именно едно красиво и хармонично свързване", каза за БНР София Саборидо.

Пабло Инза  коментира, че пандемичната обстановка, в която целият свят живее и до днес е засегнала и тях, защото, за да танцувате танго е нужно да се прегърнете, трябва да сте в контакт един с друг и днес това е сериозен проблем.,

"И Covid ни принуди почти година и половина в Буенос Айрес да сме като парализирани, спряхме всички дейности, без възможност нормално да се разгръщаме и да работим. Mалко преди да се отправим към България, нашите приятели Марио Борнес и Лаура Рускони, които живеят в София ни споделиха, че в България хората танцуват танго, че е по-спокойна обстановката в сравнение с други места по света, където се танцува танго. И веднага взехме решение да потеглим към България, да опознаем вашата държава и в същото време да преподаваме един месец в София. Наистина тук открихме един нов свят, една нова вселена, за която дори и не подозирахме - хора, които танцуват аржентинско танго, много приятелски настроена общност, много симпатични и приятни тангерос. За съжаление ние не говорим български и това малко или много ни ограничава. Радваме се, че тук хората говорят добре английски и така успяваме да общуваме пълноценно и вече от няколко седмици имаме семинари и се радваме на много приятните преживявания", допълни Пабло Инза.

По думите му тангото е танц на импровизацията.

"Да, има правила, които трябва да се спазват, има организация, която да се следва, но в същото време сякаш присъствате на сесия, където импровизацията е положителна, както е при джаза. Тангото предоставя много възможности и дава голяма свобода - това ни позволява да създадем движение и то да се случи по време и в момента на танца, да успеем да организираме, да сътворим, докато се движим. А относно нашата тайна съставка, за която ни попитахте, наистина трябва да разбираме тангото по следния начин - то има специфични съставки, които трябва да се добавят, за да е ястието вкусно, да е нагледно красиво и завладяващо. И така се опитваме и да преподаваме на нашите ученици, докато танцуват да си представят, че добавят подправки, с цел да стимулираме това удоволствие от танца и неговото оцелостяване".

София Саборидо коментира, че им доставя удоволствие да общуват с телата и да предават емоциите чрез тях:

"Когато изразяваме неща чрез думи, знаете, че често това е през мисловните процеси, този филтър мозъка. А когато видите телата да общуват, да говорят - то е по-скоро от вътрешността, от дълбините на тялото. Тогава диалогът е много по-различен и има повече истинност в общуването по време на танца. И ние се опитваме да развием тази философия, като разбира се, се надяваме това да се хареса на танцуващите, защото танцът не е само движение, стъпки и заучена последователност. Би било жалко да се спре до там, защото красотата на тангото се състои в това да се насочим в дълбочина към другия и в същото време да изразим нашата същност чрез танца".

Пабло Инза заяви, че българите танцуват с хъс:

"От различните събития забелязваме, че хората са много ентусиазирани, по време на уроците. Влагат много страст в стремежа си да се разгърнат в танца, да научат за него. Има хора на всякаква възраст, на различни нива, има някой, които са много опитни. Харесва ни това, че всички танцуват с желание, идват, питат, жадни са за знания и наистина са отдадени на танца. А това ,че не е голяма общността си има своите предимства, тъй като тя съществува като едно голямо семейство. Всички ходят заедно на различните събития, които се организират и хубавото, което прави впечатление и то е много красиво, че наподобява по-скоро една общност, която не е разделена".

Пабло Инза допълни, че когато са ти поставени ограничения, успяваш да оцениш кое е по-важното.

"През тази година често казвах: „ Усетих, че животът удари спирачка и колата спря изведнъж“.Появи се тишината, затворихме се и успяхме да се обърнем към нас, навътре. Въпреки трудностите, тази ситуация ни даде нови шансове и възможности и сякаш успяхме да настроим GPS-a и в същото време да пренаредим приоритетите си и да разберем, че може да сме се засилили към шума, а в същото време да успеем да чуем шепота на музиката в нас. Това са онези моменти, в които оценихме здравето, връзките с другите и с нас самите. Преди пандемията смятам, че живеехме някак по-объркани, натоварени, а сега успяхме да се настроим, да видим къде сме, какво се случва с нас и се научихме да правим по-осъзнати избори".