Световноизвестният английски режисьор Тони Палмър разказва за Джон Ленън и "Бийтълс"

Тони Палмър пристигна за 26-ото издание на международния СФФ и получи поредната специалната награда, а с неговото гостуване беше ознаменувано 30-годишното партньорство между Дома на киното, "София Филм Фест" и Британски съвет в България. В съботния следобед на 12.03.22 г. очаквах срещата си с Тони Палмър след официалната част с връчването на наградата и прожекцията на неговия легендарен филм за Хенри Пърсел „Англия, моя Англия“.

Тони Палмър излиза енергично и усмихнат от залата в Дома на киното в София, а аз не подозирах колко забавни истории ми предстои да чуя, разказани лично от него за предаването „Евробокс“. Както ми сподели, той има над 120 филма с музикални мегазвезди. Удивителна е неговата способност да предразполага хората и неслучайно едни от най- големите имена от световната рок сцена, както и от света на класическата музика, станаха герои в неговите филми.

Тони Палмър разказва с удоволствие и подробно, дори играейки роли,  как за първи път се среща с четиримата от „Бийтълс“. Това се случва в началото на 60-те години, когато е студент в университета в Кеймбридж. Той учи морални науки, пише за студентския вестник и затова присъства на пресконференцията на средно известната по това време група „Бийтълс“, пристигнала в Кеймбридж за концерт.

Срещата на Тони Палмър с Джон Ленън дава невероятен резултат, като поставя началото на огромното количество музикални документални филми, с които по- късно Тони Палмър става световно известен. Но действително началният тласък за това дава Джон Ленън и ето как разказва ми Тони Палмър.

"Първата ми среща с Джон Ленън беше през октомври 1963 година в университета Кеймбридж, където бях студент. "Бийтълс" дойдоха да изнесат концерт. Преди това по обед дадоха пресконференция и аз като представителя на студентския вестник бях там. След пресконференцията всички останахме за чаша чай и както стояхме, някой ме потупа по рамото. Беше Ленън, който ме попита защо не съм задал нито един въпрос на пресконференцията. Отговорих, че за мен цялата пресконференция е била доста глупава, въобще смятах всички пресконференции на ранния Бийтълс за много глупави.

Ленън отговори: „Да, наистина беше доста глупава, съгласен съм.“ После, като разбра, че съм студент, ме помоли да го разведа и да му покажа университета. Предположих, че той си представя университета като едно място, но Кеймбридж се състои от много различни колежи, затова първата ми реакция беше „Не“, а той ме попита „Защо“. Отговорих: „защото ще се отегчиш в обиколките и това за мен определено не е забавно.“

Имайте предвид, че през октомври 1963 година "Бийтълс" бяха известни, вече имаха два хита номер едно в класациите, но все още не бяха достигнали славата, която ги споходи по- късно. И така, Ленън ме попита: „Добре, тогава става ли да дойда дегизиран?“ Нямаше как да откажа, щеше да е грубо, така че отидох да го взема от хотела им след обяд. Той изглеждаше много странно, беше си сложил огромна филцова шапка тип "Федора"; голяма, фалшива брада и възможно най- мръсния шлифер тип "Макинтош", който някога съм виждал. Имаше вид на истински клошар. Аз се закисках, както и той. Разбира се, свали премяната и така успях да го заведа на няколко интересни места в Кеймбридж.

Много бързо осъзнах, както и по-късно потвърдих, че му липсва официално образование. Той беше интелигентен и умен и би влязъл във всеки университет, но беше пропуснал тази възможност, защото с "Бийтълс" е трябвало да пътува до Хамбург и къде ли не. И така, в края на нашата кратка обиколка, той ми надраска на парче хартия телефонния си номер и ми каза: „Обади ми се като дойдеш в Лондон.“ Отговорих му, че нямам намерение да ходя в Лондон, защото съм студент в Кеймбридж и се надявам по-нататък да остана да преподавам тук. Той отговори „Добре тогава, но нали ще дойдеш на концерта?“ Отговорих „Да“.

Ленън обясни, че няма да може да ме види след концерта, защото ги извеждат моментално заради обсадата от пищящи момичета. Но ето, случи се така, че три години по- късно завърших университета и действително отидох в Лондон. Станах част от ВВС, това беше моята първа работа, и разбира се все още пазех парчето хартия с телефонния номер на Ленън. Но през 1966 година, "Бийтълс" вече имаха астрономическа слава и затова си помислих: „ще набера този номер, въпреки че се съмнявах дали все още е актуален. За моя голяма изненада някой ми отговори, и определено звучеше, че момичето от другата страна на връзката за 400-тен път тази сутрин приема обаждане от някой, на когото Ленън е казал да му звънне. Все едно, че гласно ми казваше „само ти ми липсваш.“

Аз отвърнах, че Джон наистина ме е помолил да му се обадя и че това е телефонният ми номер в ВВС. Не очаквах нещо особено да се случи след това, но след около половин час - 40 минути, телефонът ми звънна и се оказа, че ми се обажда Дерек Тейлър, който беше прес секретарят на "Бийтълс" и ми каза: „Имам съобщение за теб от Джон.” В този момент аз се разтреперах и си помислих, какво може да е това съобщение и защо ме занимава с това. Мислех да го разкарам, но в крайна сметка с треперещ глас го попитах какво е съдържанието. Дерек ми отговори: „Джон иска да знае защо ти отне цели три години да му се обадиш?“ Тогава аз се разсмях заедно с него, и той ми заяви: „Джон иска да те покани на обяд, можеш ли да дойдеш утре?“ И така се срещнахме.

Не мога да кажа, че сме били много близки приятели, но със сигурност станахме приятели. Разбира се, покрай Джон се запознах и със сър Пол, и с останалите от "Бийтълс". Работил съм много с Пол и с Ринго, докато Джордж познавах, но никога не съм работил с него. В резултат направих два от най- важните филми в кариерата ми и то защото Джон ме посъветва: „Това ще е добър филм ако го направиш така и така.“

Единият от тези филми „All my loving” показахме и тук на фестивала, а другият “All we need is love” беше поредица за историята на американската популярна музика. Някои от епизодите също показахме тук в Дома на киното в София. Та така беше поставено началото на нещо странно в живота ми. Смятам, че една от причините да станем близки с "Бийтълс" беше че като не-щатен журналист, не се интересувах от сексуалния им живот, от това как са облечени или как изглеждат, а се обръщах към тях като към музиканти; беше ми интересно да разговарям за музиката им.

Освен това, можех да вържа едно смислено изречение, ако ме разбирате и да им задавам ясни, интелигентни въпроси. Точно това им допадаше, особено на Пол - че някой ги уважава като личности и като музиканти. За мен това е много важно и е заложено в основата на всеки мой рок енд рол филм. Такъв беше подходът ми и при правенето на всичките ми филми. Например ясно е, че Ерик Клептън е велик китарист, но той заслужава да се отнасят с него като с интелигентно човешко същество, а не само като невероятен музикант, който свири на електрическа китара и толкова. Срещата ми с Джон е в един кратък период от живота ми, но се усеща като цял друг век. Разбира се, това беше през миналия век, когато направих много рок енд рол филми, въпреки че винаги исках да правя и различни филми, което в крайна сметка постигнах."

„Лесен въпрос, кратък отговор,“ пошегува се Тони Палмър. Неговият разказ в оригинал можете да чуете в приложения аудиофайл.