Носталгични истории за морето преди бетона

"Изотопия" търси бисери от Черноморието от времената преди да го залее бетонът. Поводът - сборникът с 23 ваканционни истории "Голи и солени (морето преди бетона)". За радиопредставянето му помагат разказите на Жанина Драгостинова, Михаил Вешим и Иван Бакалов.

Провокацията идва от издателство "Кръг". 

"Искаме да разкажем на нашите деца и внуци как изглеждаше нашият свят, когато ние бяхме млади", обобщава идеята Жанина Драгостинова, която е съставител на сборника.

"В моето детство – в края на 60-те и през 70-те години, това, че живеехме на морето, не се смяташе за море. Ходехме в Обзор, в една ведомствена станция. И за нас морето беше на юг, Варна не се смяташе за море. Много безгрижно време, в което оставаш сока от доматите да тече по брадата ти. (…) Преди няколко години настоявах да отидем в Обзор, където всяка година ходехме в тази ведомствена почивна станция – тя беше запусната, едни стари бунгала, които гниеха, оставени на дъжда и слънцето. Приех го като посегателство върху личните ми прекрасни спомени това, че всичко беше оставено така да си изгнива", спомня си Жанина Драгостинова.

"Говорим за едно време, в което Черно море беше единственото море, на което можеше да отиде българинът. Черно море е граница, ние по-нататък не можем да отидем, от друга страна тази граница дава чувството за свобода – нещо абсурдно, но така беше. Знаехме, че отсреща е Одеса, обаче си представяхме, че там е Ню Йорк."

Сатирикът Михаил Вешим, главен редактор на вестник "Стършел", се определя като певец на българския къмпинг - самоиронично намигване към Елин Пелин, негов любим писател, певец на българското село.

"Бях дете, дето го водеха по станции родителите му, в Писателската станция е минало детството ми. Но като станах на 18 години, изведнъж открих къмпинга и открих свободата. Разбрах, че по друг начин може да изглежда морето, плажът, животът може да изглежда по друг начин. Не е нужно да си в станция, с първо, второ, трето, а може да захвърлиш дрехи и проблеми и да почувстваш свободата. И като ме плени, не ме пусна."

"Първият ми къмпинг беше Алепу – най-хубавото място на света, което съм виждал по българското Черноморие. С лоши условия, няма вода, но пък има свобода. За мен враговете бяха австрийците, които ни изгониха от този къмпинг, за да направят луксозното селище "Дюни" там. Не знаех, че по-късно ще ни гонят от къмпинг на къмпинг и след нас ще върви булдозер, който ще ни изрива – нас и палатките, и ще застроява. Че това е процес, който тогава е тръгнал."

За Вешим това не е носталгия по миналото, а по чистата природа, чистото море, незастроения бряг, "по някаква естественост".

"Германците като идваха, после като си тръгваха, от тях купувахме палатки, дюшеци, цялото това оборудване. То не можеш да си купиш газов котлон от България! Те с трабанти пътуват пък, бедните. Ние си купихме магаре един път. С магаре съм ходил на море, по билото на Стара планина."

Сатирикът никога не си е представял, че ще иде на море, за да ходи "по мрамор и лъскави барчета" и признава, че предпочита на брега на морето, "с тента и мента".

Нашето Черноморие безобразно пострада от неконтролираното строителство, някои региони на юг загубиха човешки облик, смята журналистът Иван Бакалов, който дава пример със Созопол и разбития пейзаж на града.

"Тук няма жалба по младост, няма соцносталгия. Може да има носталгия по един стар град, в който имаше рибари, да седят да кърпят мрежи. Крайбрежната ивица е общочовешко достояние, дори не е национално – където морето се среща със сушата, това принадлежи на света. Ние започваме едно застрояване от Бургас на юг, което ще превърне цялото крайбрежие в един Истанбул. Плътно застроено, не се вижда земя, не се виждат дървета."

"Битът беше по-простичък. Една механа на "Балкантурист", един друг ресторант на брега с изглед към остров Св. Иван и обикновено имаше опашки, чакаха отвънка да се освободи маса. Хората нямаха много пари да ходят по ресторанти. Гмуркат се, събират миди и ги пекат на тенекия – това си беше практика, разпространена по всички курорти."

Днес Иван Бакалов открива своя изложба със снимки от Созопол, правени през 80-те години.

А ето и част от неговия текст за сборника "Голи и солени":

"Обикновено вадим бутилка пред стаичката зад градината и се черпим, понякога със салата. Доматите бяха истински. Отгоре стрехите на двете къщи се допират, в един триъгълник се виждат звездите.

Като тръгвах на море, носех по няколко долара или бона за пазаруване от „Кореком”. Някак престижно беше да купиш бутилка уиски от созополския „Кореком” - невзрачна къща с дървена ламперия на задната уличка близо до „Пъци бар”. Сега някой трудно ще разбере каква тръпка е да купиш бутилка уиски от „Кореком“. Нещо отвъд желязната завеса…"