Световно известният режисьор Римас Туминас: "Искам отново да поставя Радичков"

На 21 януари ще отбележим годишнина от смъртта на един от съвременните класици на българската литература Йордан Радичков. Кореспондентът на БНР в Израел Феня Декало разговаря литовския режисьор Римас Туминас. Творчеството на един от колосите на световната култура започва точно с поставянето на радичковата пиеса „Януари“ във Вилнюс. Срещата бе в един необикновен театър в Израел, където е дадена възможност на артисти, бягащи от двете страни на войната между Русия и Украйна, да играят на една сцена. Партнират им родени или израсли в Израел артисти , най-често, преселници или деца на преселници от същите тези държави.

- Господин Туминас, знам че сте започнали театралната си кариера с постановката в Литва на пиесата на Йордан Радичков „Януари“, какво си спомняте от тогава?

- Посетих България в самата начало на кариерата си, беше награда в конкурс за млади режисьори. Получих я за спектакъл по пиесата „Януари“ на Радичков. Това беше моята първа работа след завършване на театралната академия. Не аз бях избирал пиесата. Преди мен двама режисьори се бяха опитвали да я постават и се бяха отказали по средата на репетиционния процес. Актьорите ме гледаха изпитателно, имам ли какво да им кажа. Трудно, но намерих общ език с тях, които бяха два пъти по-големи от мен. За тава ми помогна текстът на Радичков. Постановката стана много успешна и съм много благодарен за това на автора. Покрай Радичков заобичах и България. Два пъти съм бил в България и си спомням хубавя климат, нещо топло, меко, нежно. Мисля, че там е приятно да се живее и има тишина. Радичковата притча "Януари" много ме провокира. Това е разказ как от селото заминава човек, а се връща вълк. Много ме впечатли. Когато поставих пиесата Радичков беше съвършено непознат и не превеждан в Литва. След това стана много популярен и с другите му пиеси. „Януари“ е умна притча за прощаването с живота,със селото, прехода на човека към неизвестното. Тази неизвестност е обожествена. Авторът съпровожда човека с божествена усмивка. Всичко е светло и просто. Нас ни поглъща живота в образа на вълк. Но това не е трагично. Бих казал, това е философска притча за тънкостите в живота, за нашия век и за вечността. Тя е почти незрима. Призовава ни никого да не обвиняваме. Това на мен ми помогна много като личност.

Тогава, толкова отдавна, успях да гледам няколко български постановки. Направиха ми впечатление актьорите от тогавашното „златно поколение“. Респектира ме интересната българска актьорска школа. Надавам се, че са се запазили традициите. Не ми е останало много време, но ако ме поканят, бих поставил нещичко и в България.

- Поканиха ви да работите в необикновен театър. Създаден е преди повече от 30 години, за да стане мост между културата на бившия Съветски съюз, преселниците от който тогава бяха почти една пета от населението на Израел и културата на другите евреи, дошли от цял свят. Мислеше се, че вече си е изпълнил функцията на „секториален театър“, когато нова вълна от преселници и бежанци заля еврейската държава. Този път завладяха сцената на театър Гешер, артисти от Украйна и Русия и отново на руски език.

Успявате да работите едновременно с артисти от двете воюващи страни и с родени в Израел млади творци. Поне последната (за сега) премиера - „Не се обръщай назад“ по пиесата „Орфей и Ередика“ на Жак Ануи прилича на искрящо шампански. На сцената сякаш хората не стъпват, а летят. Едва ли някой зрител е останал безразличен. Как успявате да накарате тези хора да забравят за два часа войната и грижите, да бъдат едно цяло, въпреки явните различия?

- Мечтаех за тази пиеси. В последно време разбрах каква е моята мисия и какво е да създадеш свой метод в театъра, как да предразположиш, да разкрият своята душа и актьори и зрители.  Да живеят в простота прозрачност и светлина. За това ми е леко да работя с тази хора. Не ми тежи. Освен това се лекувам. Тук израелските лекари ме спасиха от смърт. Преди това ме лекуваха в Литва и Германия, но така се случи, че операцията ми я направиха в Израел. Знам, че не ми остава много да живея и затова успявам да свърша много неща за кратко време. Казват, че 68-70 е кратък живот, но според мен е достатъчен. Това са хубави години, но трябва да успееш, да не ги пропуснеш да минат покарай теб.

- Вашите прочити на руската класика са толкова силно предизвикателство, че има дори в Израел хора, които вярват, че единствено правилната им трактовката е изучаваната в училище. Част от тях демонстративно напускат залата. Как бихте коментирали това?

- Не им обръщам внимание. Спектаклите ми не са за затвърждаване на учебния материал. Това са хора, които не приемат цялото богатство на мнения. Жал ме е за тях. На сцената оживяват руснаци, литовци, българи. Не е важно каква е тяхната съдба, а какво преследват. Показвам цял живот невинността на човека. Той обвинява себе си, другите. Оскърбен човек е. И аз се опитвам да го водя (през текста), за да почувства хармония в себе си. И не обръщам никакво внимание на националностите.

Отнасям се към класиката с уважение. 19 век е моят век. Не само в Русия, но и в Европа. Това е най-прекрасният век. И тъй като това е любимият ми век, аз всъщност живея в него. А това че им се струва, че ги обиждам, това е завист или неразбиране. Не са нормални хора, които не искат да разберат какво искам да им кажа. Това са не мислещи хора. Това не е точно необразованост, а нежелание да се помръдне от началното образование и да се види по-дълбоко.