Проф. Милко Палангурски: Политиците не си дават сметка, че подлежат на народна редукция

230 са били първите ни следосвобожденски народни представители, които са заседавали в Търново от 10 февруари до 16 април 1879 година в Учредителното събрание и са избрали Търновската конституция, с което е възродена българската държавност.

Днес се навършват 144 години от първото Велико народно събрание, което заседава само един ден в Търново, непосредствено след приключване на работата на Учредителното събрание. Работата му е с една единствена точка в дневния си ред и по предложение на епископ Климент, със светското име Васил Друмев, Великото народно събрание избира Александър Първи Батенберг за княз на България.  

Историкът от Великотърновския университет и изследовател на българския парламентаризъм професор Милко Палангурски състави преди няколко години първия енциклопедичен справочник и събра на едно място биографиите на първите ни законотворци, които са имали голямото задължение да играят ролята на учредители на конституционния ни живот.

Депутатите в Учредителното и в първото Велико народно събрание са били цветът на българския политически, обществен и стопански елит, който по волята на историята и на решенията на Берлинския конгрес е свикан да изработи Органически устав за държавно устройство на Княжество България и да посочи държавния глава. Учредителите, които поемат тежкия кръст да създадат условията за бъдещето развитие на страната, не са били аристократични наследници, предприемачи или учени от световен мащаб, но всички са си извоювали правото да бъдат лидери. Те са религиозни водачи, местни и национални търговци, революционни дейци, самобитни издатели, вестникари и литературни творци, имперски чиновници и необучени дипломати, юристи, лекари и учители. Част от тогавашните депутати са били избрани, други са влезли по право, а трети са били назначени, разказа историкът професор Милко Палангурски и пояснява, че парламентарни избори преди 144 години е имало, но по по-различна система от днешната: 

„Те се правят от руската администрация, която е окупационната администрация в страната. Правят се по така наречената двойна система, тъй като руснаците предвиждат преди това избор на съдии в отделните окръзи и затова на всеки 50 къщи, такъв е принципът, се избира по един гласен, т.е. един човек гласува заради 50 къщи или в едно село може да има един или двама, или трима гласни, които се събират в окръжния център и там вече избират онези, които са предвидени за Учредителното народно събрание. Това са 89 човека. Останалите са по по-друг тип подбрани. Те са членове на временната администрация. Ако човек е вземал дадена длъжност, да кажем примерно председател на окръжен съд, председател на градския съвет, т.е. кмет, той автоматично отива и така се събират 230-е човека или един смесен подход. Има, разбира се, и малко назначени депутати, защото малцинствата на практика в един момент остават без представителство и временната руска окупационна власт взема решение самият Дондуков Корсаков да назначи представители на малцинствата, основно турски депутати. Само един от тях е избран директно, другите са назначени. Имайте предвид, че назначен е и дядо Славейков. Тук няма някаква скрита политика. Въпросът е да се формира един общо взето представителен орган, както е записано в Берлинския договор, на нотабилите, т.е. на първите хора на нацията“. 

Първите ни депутати след Освобождението проф. Палангурски определя като неочаквания елит:

„Много хора смятат, че по онова време в България няма никой. 97% и повече от населението е неграмотно, то няма възможност дори да се подпише или да прочете нещо. Изведнъж виждате, че в Учредителното събрание един доста сериозен слой. Свещениците, владиците, ръководителите на епархиите - всички са с висше образование. Руската окупационна власт е определила така наречените листи, т.е. кои ще са депутатите, които ще приемат Търновската конституция. Със сигурност е имало хора, удобни на властта, защото, когато руската администрация идва и установява местната власт, тя се опира на онези, които са по-известни, които имат някакъв опит от османската власт. Не забравяйте, че от 60-е години на XIX век българите участват в самоуправлението на градовете, те са общински съветници. Голяма част от първите депутати, имат такъв опит. Близо над 120 човека са хора с търговско минало – занаятчии, търговци, предприемачи, които по американски модел са се самоизградили. Час от тях търгуват с по 7,8,10 държави. Не е имало нито един неграмотен сред депутатите“.  

В рамките на един работен ден депутатите утвърждават предварително съгласуваната с Великите сили кандидатура на 22-годишния Александър Йозеф фон Батенберг за български княз под името Александър Първи. Той е племенник на руския император Александър Втори, а един от братята му е женен за дъщеря на английската кралица Виктория. Родът е свързан и с испанския, и с шведския кралски двор. Учредителното и Великото народно събрание, заседавали в Търново, са били изцяло отговорност на временната руска администрация, пояснява историкът проф. Милко Палангурски: 

„Берлинският договор въвежда понятието „Руски императорски комисар“, който носи отговорността пред цяла Европа да проведе всички мероприятия по възстановяването на българската държава. Според Берлинския договор тя се възстановява в деня на избора на българския княз, т.е. конституцията и княза. Всичко това се плаща от руската администрация, на която ние после си платихме парите със споразуменията от 1883 година“. 

Имало е скандали и тогава, казва проф. Палангурски и разказва как са контактували тогавашните депутати и кастовото им разделение, подобно на днешните парламентарни групи:

„Контактуват на това, което познават помежду си. На една страна са старите търговци, чорбаджии – те си имат своите контакти като бизнес. Църковниците са друго тесто, друг колектив. Учителите са абсолютно друга система. Повечето от тях са свързани с революционното движение, с разпространението на вестници, на книги – те са познават. Делели са се на стари и млади. Докато старите са предпочитали по-умерена, по-консервативна линия на поведение, по-нереволюционна и радикална, докато младите, които в крайна сметка успяха да възстановят държавата с революцията, са коренно различни. 72-а души от тези, които са в събранието, имат зад гърба си връзка с Раковски и Левски. И те, между другото, накрая налагат конституцията. В последните дни на нейното приемане нито един от тях не напуска събранието и те са в основата на гласуването“.   

Дали историците след време ще пишат за днешните провокативни и цветни с поведението си български депутати, е въпрос с неясен отговор. Но от първите ни законотворци, от преди 144 години, има ярки личности като бащи на нацията, чийто живот е достоен за романи и филмови продукции, коментира проф. Палангурски и разказва за двама от тях: 

„Дядо Цеко воеводата, който от 1834 до 1879 година е хайдутин реално, водач на българското революционно движение в Сърбия. Той е човекът, който забива златния пирон на Самарското знаме и прави основната реч пред българските опълченци. Накрая той пожелава да бъде погребан с Конституцията си две години по-късно. Димитър Пъшков е член на комитета на Левски в Ловеч. От 1884 година става един от главните износители на коприна от българските земи за Италия. Вкаран е в Диарбекир с доживотна присъда, където прави с поп Минчо Кънчев производство на телешко месо. Успява да избяга от там, връща се с руските войски. 10 пъти е парламентарист. Прави едни от най-големите търговско-предприемачески къщи, построява железницата от Борущица до Стара Загора. Накрая загива в автомобилна катастрофа. В Америка щяха да направят сериал“. 

Част от депутатите в Учредителното и първото Велико народно събрание след това отказват да се занимават с политика, решили, че с приемането на Търновската конституция и с избора на княза, са си свършили работата и се връщат към основните си занимания в бизнеса, в науката или в културата, разказва проф. Милко Палангурски и уточнява, че останалите в политиката като Каравелов, Константин Стоилов, Драган Цанков, както и всички министър-председатели на България до 1901 година са имали самочувствието на политици и са били в Учредителното събрание. 

49-ото Народно събрание е като последните – от всичко по нещо, но политиците не си дават сметка, че подлежат на народна редукция, коментира от изследователската си работа историкът от ВТУ проф. Милко Палангурски:  

„Българският народ, колкото и невероятно да звучи, много бързо редуцира. Има едни таблички на всички народни представители от Освобождението до ден днешен. С изключение на така неречените национални лидери, другите издържат максимум до две-три събрания. Народът лека-полека ги отстранява и не се връща към тях. Много малко са се възстановявали в политиката, това са изключително редки случаи.  Важното е, че конституционната система работи. Няма парламент, в който да не се е случвало политическо разцепление. Всички политически партии в България са създадени на базата на парламентарни разцепления. Аз съм от хората, които настояваха да има Велико народно събрание. От историческа гледна точка ще го мотивирам – защото Великото народно събрание не позволява на група хора да правят експерименти с Конституцията. Само си представете колко е сложно да се свика и колко трудно би се стигнало до три четвърти някакъв вид споразумение у депутатите. Това прави конституцията много стабилна. Колкото и да сменяме парламентите, парламентът си съществува. В крайна сметка накрая той решава“.  

На въпроса на БНР имаме ли нужда от промяна на Конституцията, проф. Палангурски заяви: „Щом една политическа партия изпадне в криза, тя започва да променя Конституцията до следващите избори. Това е опит за спасение. Винаги щом изпадне в криза една партия – дайте да сменяме Конституцията“.

Репортажа чуйте в звуковия файл.