Нюансите на човешката жестокост в „Убийците на цветната луна“

публикувано на 24.10.23 в 15:43

„Убийците на цветната луна“

Снимка: Форум Филм България

„Убийците на цветната луна“ в рубриката на ''Понеделник вечер'' - ''КиноРадио''

Update Required To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.

Как се задържа вниманието на един зрител за три часа и половина? И то – в киносалона? При толкова много стрийминг платформи – даващи ти възможността да гледаш филми от дома си, пренаситен пазар на изкуство, и при една аудитория, която вече е свикнала сюжетите в киноизкуството да са бързи и лесно смилаеми? Това бяха едни от първите въпроси, които си зададох, след като се запознах с „Убийците на цветната луна“ – новото заглавие от Мартин Скорсезе – може би един от най-великите режисьори на нашето време.

Историческият уестърн бе отлично приет от критиците, което е очаквано предвид факта, че Скорсезе знае да създаде едно кинопреживяване, което да допадне на наистина запален киноман.

„Убийците на цветната луна“ е филм с много послания и дълго се чудех кое от тях е най-важното. Защото той ни връща към един период от историята, от който можем да се учим единствено как не бива да се отнасяме един към друг и какво, в никакъв случай, не трябва да повтаряме в бъдещите действия на човечеството. Защото сюжетът ни разказва за индианското племе Осейдж – едни от най-богатите хора в света през 20-те години на миналия век, заради нефтените залежи, открити в земите им в Оклахома.

Осейджите са представени в началото като дръзки, готови да поемат по стъпките на новия свят, и гордо стъпващи по пътя на равенството с всеки от така наречените „бели“ хора. В същото време обаче – те не забравят традициите си, като продължават да бъдат отдадени на природата и онези нейни елементи, които най-силно почитат и от които приемат своите житейски послания. Богатството и тяхното желание да се интегрират в съвременния свят, не буди само възхищение в чуждите очи. Защото, оказва се, идва време, в което богатото племе не може да се довери дори и на най-приближените си хора.

Племето Осейдж е задължавано да има „бели пазители“, които да съблюдават и регулират парите им и начина, по който те разполагат с тях.

В този контекст се запознаваме и с главните ни герои. Симпатичният лентяй Ърнест Бъркхарт се завръща, след Първата световна война, в имението на чичо си Уилям Хейл, който живее на територията на племето Осейдж. Той е техен приятел, спечелил си уважението им чрез привидна лоялност, научаване на езика и традициите им. Той подхвърля, съвсем случайно на Ърнест, идеята да обърне внимание на Моли Кайл – горда индианка, чието семейство разполага със завиден процент права върху нефтените залежи в местността. Двамата се женят и уж успяват да постигнат своето семейно щастие, въпреки различията в културите си. Спокойният им живот обаче е разкъсан на парчета, след като поредица от убийства, подобно на чумна епидемия, се спуска над племето Осейдж, а мотивацията зад тях е човешката алчност и завист – пороци, които са твърде актуални и днес.

„Убийците на цветната луна“

Мартин Скорсезе добре мотивира времетраенето на своя филм. Защото в „Убийците на цветната луна“ няма нито един излишен кадър. Всеки момент във филма е някакъв символ. Сценарият, по който Скорсезе работи с Ерик Рот – друг именит холивудски автор, написал сценариите на „Дюн“ и „Форест Гъмп“, разказва болезнено своята история на провалена човечност и безсилие пред злото. Докато гледаш филма се надяваш, че на финала, това ще е просто изкуство – измислен сюжет.

Той обаче е по истинска история, разказана подробно и в книгата, позната като „Убийците от Оклахома“ с автор Дейвид Гран. Новият филм на Скорсезе ни припомня на какво е способно човечеството и накъде би тръгнало, ако не помни своята история. Това е шестият филм, в който Леонардо ди Каприо работи със Скорсезе. 10-тият, в който Робърт де Ниро си партнира с режисьора на „Шофьор на такси“. Леонардо успява да улови есенцията на простоватия Ърнест, както и да предаде емоцията му, когато героят ми осъзнава за какво и как е бил използван. Едва ли някой се съмнява, че Робърт де Ниро също ще е блестящ в новия филм.

Неговият персонаж успява да изиграе картите си по най-добрия начин. Поне до момента, в който вече връщане назад просто няма. В ролята на Моли обаче, виждаме звезда, която трябва да изгрее в най-високите нива на седмото изкуство. Актрисата Лили Гладстоун е индианка, израснала в резервата „Блекфийт“. Макар и да признава, че кариерата й не е вървяла кой знае колко до 35-тата й година, този филм е доказателство, че дори сред най-добрите Лили може да стои достойно. В погледа й е закодирана болката на нейните предци – прогонени от земите им, убивани и ограбвани.

Случилото се с племето Осейдж не е единичен случай. Из цялата човешка история срещаме следите на човешката жестокост. Но ако посланието на „Убийците на цветната луна“ може да се обобщи, то би било, поне според мен – следното - все още не сме се научили да разпознаваме злото, дори и като качество у самите нас. Това едва ли ще се случи след филм, пък бил той и над 3 часа. Но да помислим върху темите на подобно произведение, след като го гледаме – това е добро начало по пътя към едно по-хубаво бъдеще.

„Убийците на цветната луна“