Петя Кокудева и срещите по пътя

„По тъмно една мартенска вечер пристигаме у Маджид и Хафида – пустинни бербери. Берберите са коренното население на северна Африка. Наричат себе си Amazigh, което на техния език значи „свободни, горди хора“. Днес в Мароко живеят около 2 милиона от тях. Езикът им няма нищо общо с арабския (по-скоро ми прилича на опростени йероглифи – кръгчета, триъгълници и пр.). Повечето са номади и живеят във високите части на Атласките планини, точно преди да започне Сахара. Това са хората, обитаващи един от най-суровите климати на планетата…

Маджид, стопанинът на сахарската кирпичена къща, където ще нощуваме, е на работа и през нощта. Затова съпругата му Хафида ни посреща сама, с тумба деца наоколо. Смутена ни приготвя зеленчуци с агнешко в традиционния тажин (глинен съд с капак като дълга джуджешка шапка). След вечеря съм любопитна да си поговорим с дечурлигата и Хафида, но те не знаят английски. Затова се обръщаме към обичайното спасение в подобни случаи – гласовият преводач на Гугъл. Главите на всички ни се скупчват над таблета – бедните пустинни деца са направо омагьосани от чудото на автоматичния гласов преводач, който на всичкото отгоре им говори на родния берберски! Едва изчакват електронният глас да преведе думите ни и се спускат да отвърнат на своя език, потупвайки с пръстчета върху бутона. Заговаряме се колко е вкусно агнешкото, а аз обяснявам, че и в България ядем агнешко. Вдигам глава и виждам децата и Хафида, които ме гледат полушокирани, полуприхнали. След кратко недоумение разбирам какво е станало: преводъчът вместо „lamb“ – чул и превел „lamp“. Така берберите разбрали, че ние в България ядем лампи.“

Това е откъс от новата книгата на Петя Кокудева – „Поздрави от синята палатка“. Така пише Петя Кокудева. И с нея говорим не просто за пътуването като необходимост, за свободата, която дава, но и за това как човек се учи да улавя парадоксите в света. И как се учи да се смее заедно с другите.
Защото накрая Петя Кокудева казва: „Това пътуване промени перспективата ми. Сега се усещам много по-флуидна към нещата като настройка – знам, че нищо не е само страшно или само вълнуващо. Винаги са в една спойка нещата.“

И Петя Кокудева казва още с усмивка за хората, с които е срещнала по време на това пътуване: „Честно казано имам едно такова чувство, че имам баби на много места по света. Макар че те не са възрастни хора, при които съм била винаги. Но си спомням за тях с чувството, че отдавна не съм ходила при баба.“