Незаглъхващият зов на племето

„Зовът на племето“ е най-новата книга на нобелиста Марио Варгас Льоса.

Макар да не изглежда такава на пръв поглед, тя по думите на самия автор е автобиографична: „Тя проследява личната ми интелектуална и политическа история, изминатия път, който постепенно ме отведе от пропитите с марксизъм и сартриански екзистенциализъм младежки години до либерализма в зрялата ми възраст, минавайки през преоценката на демокрацията, за която ми помогна четенето на писатели като Албер Камю, Джордж Оруел и Артур Кьостлер.“ Това е откъс от предговора към книгата, датиран „Мадрид, август 2017 г.“ и преминаващ на бърз ход през промените, които претърпяват идейните пристрастия на Льоса в годините. На страниците ѝ можем да се запознаем с авторовия „прочит“ на идеите на Адам Смит, Хосе Ортега и Гасет, Фридрих Аугуст фон Хайек, Сър Карл Попър, Раймон Арон, Сър Исая Бърлин, Жан-Франсоа Ревел.

Кое е обаче „племето“ и към какво е отправен неговият зов? Ето един от възможните отговори на Марио Варгас Льоса, който пише за харизмата на водачи, умеещи да призоват „духа на племето“: „Така Карл Попър нарича ирационализма на първичния човек, загнезден дълбоко у всички нас, цивилизованите люде, които до края на живота си не успяваме да превъзмогнем напълно носталгията по изконния традиционен свят – племето – когато човекът бил все още неделима част от общността, подвластен на шамана или на всесилния вожд, който взимал всички решения вместо него, а той се чувствал в безопасност, свободен от отговорности, покорен, като животното от глутницата, стадото или като човека от тайфата или групата запалянковци, задрямал сред онези, които говорят на същия език, кланят се на същите богове и мразят другия, различния, когото могат да обвинят за всички беди, застигащи племето. „Племенният дух“, извор на национализма, е причинявал, наред с религиозния фанатизъм, най-страшните кланета в историята на човечеството.“

Струва си да се помисли над това, а също и да се прочете книгата.

Чуйте Надежда Московска за „Зовът на племето“ от Марио Варгас Льоса.

Испанско-перуанският писател Марио Варгас Льоса (р. 1936) е сред най-изтъкнатите писатели в съвременната литература на Латинска Америка, редом с Гарсия Маркес, Карлос Фуентес и Хулио Кортасар. Звездата му изгрява с романа „Градът и кучетата“ (1963), а репутацията му се затвърждава със „Зелената къща“ (1966), за която получава наградата „Ромуло Галиегос“ в конкуренция с Хуан Карлос Онети и Гарсия Маркес. Литературният му авторитет продължава да расте с появата на романите „Разговор в Катедралата“ (1969), „Панталеон и посетителките“ (1973), „Леля Хулия и писачът“ (1977), „Войната в края на света“ (1981), „Кой уби Паломино Молеро?“ (1986), „Възхвала на мащехата“ (1988), „Празникът на козела“ (2000), „Лудориите на лошото момиче“ (2006), много от които са издадени и на български.

Той е носител на множество престижни литературни награди, а през 2010 г. става Нобелов лауреат за литература. През 2013 г. е удостоен с почетното звание доктор хонорис кауза на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. През 2016 г. му е присъдена международната награда „Педро Енрикес Уреня“ на Доминиканската република.

„Сурови времена“ (2019) е неговият най-нов роман, чието заглавие е метафорично заимствано от „Книга за моя живот“ на света Тереза Авилска.