Христо Дюлгеров: Време е народът да вземе в ръце съдбата си

Народът да се взема в ръце, а политиците да си събират багажа, защото са безотговорни, напълно са забравили хората. Така обобщава настоящето творецът Христо Дюлгеров.

Ицо Дюлгера, както ще чуете да го наричат в града му - Тополовград, е художник. Така го знаят, но по-точното е - артист, творец, създател на красота, защото не само рисува. Ръцете му вдъхват живот и на камък, и на дърво, и на метал.

Той е автор на скулптурата на Спасителя, Иисус Христос, която посреща още при влизане в Тополовград. Дори преминаващите транзит я виждат. Негов е и бюста на местния хайдутин Кара Кольо до манастира "Света Троица".

Носи името на дядо си Христо, който бил майстор – като започнел една къща, вдигал я от основи до покрив. Не го помни, отишъл си е рано, но пък е наследил „златните“ му ръце. Христо е художник, скулптор, иконописец, работи и дърворезба.

Учител му е скулптора Вълчо Кадиев, възпитаник на Италианската школа.

Дюлгеров започва да зографисва икони след 10 ноември, защото тогава „хората от партийните домове влязоха в църквите“. Вдъхновява се от църковна музика. Понякога е вярващ, понякога – не. Не вярва в Господ, когато се среща с несправедливостта в живота. „Като станат тези, лошите неща, не ми се вярва. Не може да не накажеш ти един човек, който е направил престъпление. Ако е изпитание, защо да не е за този, който прави лошото, ами ще е за нас…?“, разсъждава Христо.

Разочарован е от младото поколение. „Човек трябва да го влече едно нещо, да иска да се занимава, защото не искаш ли нещо, то и манджа да сготвиш, като не искаш, няма да стане“, споделя житейски наблюдения творецът.

С всички материали му е еднакво приятно да работи: „Материалът е Божа работа – дървото, камъка и желязото са нещо уникално. Това са истински материали".

Преди да започне да работи каквато и да е творба, първо си я представя, „ама, никога не става така, както си го представяш. И по време на работа започваш да го променяш, гледаш и докато не ти хареса … пък едно нещо, като не ти хареса на теб … аз почти не го показвам“, повдига завесата на творческия си процес художникът. Има редица случаи, когато творческата идея го събужда посред нощ, сама го „бута“ към материала.

Съвременните технологии не са му по сърце. Трудно му е и да поиска парите за труда си.

Когато започва да изобразява историческа личност, като Кара Кольо, например, чете, запознава се с нея, потапя се в епохата. Не вярва, че днес могат да съществуват самоотвержени хора, които да тръгнат да стават курбан за свободата и справедливостта. „Нищо не ми се приказва. Виждаме какво става – 30 години. Аз бях на 30 години, когато щяхме да се оправим и да е много добре. Сега съм вече на 60, на 70 ще стана – същата работа, по-зле, какво да мисля!? Няма какво да мисля. Зле! И така не се намериха такива хора, като Кара Кольо и като Индже Войвода, такива хора да се появят и да решат проблема“, не крие емоции творецът.

Какво би искал да каже на сегашните политици? - „Да отиват да си събират багажа и към Белене. Няма друго. За мен са безотговорни хора. Те са забравили, че има хора в България“.

Какво би казал на българския народ? - „Какво да му кажа – да се взима в ръце и … няма, ние сме си виновни … изглежда. Въпреки че нищо не зависи от мени и от … някой. Какво да зависи, като гласуваш – не знаеш за кого гласуваш и не знаеш какво ще направи. … Знам. Знам. 30 години стана – доказано, всяка година …“, гневно, но и тъжно казва Дюлгера.

И вече не гласува, защото: „Поне съвестта да ми е чиста!“

Цялото интервю е в прикачения звуков файл.