Анна Петрова: Ако си способен да изпитваш любов, значи си стопроцентов човек

 "Най-големият проблем, който поставя пиесата, е кога човек е достоен да изпита голяма, дълга, изпепеляваща и въпреки изпепеляването - жизнена любов... На пръв поглед може би самотата е централното преживяване, централния проблем, но за мен не стоят така нещата. За мен възможността да изпиташ голяма любов, всеобхватна, е по-ценно от всичко друго. Няма значение на колко си години, колко пари имаш и каква ти е професията. Няма значение. Ако ти си способен да изпитваш любов, както се изпитва любов към вселената, значи ти си стопроцентов човек, всички други с малките любови с ежедневните компромиси са с едно ниво, една степен под теб." Това каза преди премиерата в интервю за Радио Кърджали Анна Петрова.

За нея интересното е, че режисьорът Александър Туник, който е млад човек, се заема с трудна пиеса за възрастни хора: "Най-интересното е неговият поглед, почти юношески, към тази сложна драматургия и съм изключително приятно изненадана, че това това младо момче е толкова зряло, фино и чувствително за едни сложни житейски проблеми", каза Анна Петрова.

Според нея всеки актьор има един основен страх - да не се изложи пред зрителя: "Зрителят за нас е същество с много лица, пред които ние се прекланяме, съобразяваме се, искаме то да ни хареса и въобще зрителят е нещо много специално."

Начинът по който изгражда ролята също е проверен в годините труд на сцената: "Аз работя по следния начин: Днешните проблеми на нашия живот, днешните мои проблеми, проблемите на драматургията и някъде там търся пресечна точка. Пресечната точка винаги е или в егото, или в парите, или в омразата, или в любовта. Някъде там търся, винаги там съм чувствителна, внимателна и следваща. Изобщо за мен да се появя на сцената, независимо в кой театър, независимо в коя държава, независимо колко подготвени или колко възрастни или съвсем млади са зрителите - за мен това е отговорност, към която се отнасям много сериозно. Зрителят идва уморен. Той не бива да бъде развращаван... и не бива да му бъде ограбвана енергията. Той е дал най-ценното за мен - времето си и парите си, и затова аз трябва да му върна витамини, енергия, любов. Този, който е отчаян, да му дам някакво основание да се усмихне."

Пиесата на унгарския драматург е от 1969 г. Тя резонира в съвремието ни с това, че независимо в какъв пъстър свят и битие живеем, вътре в себе си всеки таи нуждата да бъде необходим на някого. Благодарение на чувството за хумор, заложено в текста, представлението извежда на преден план абсурдни сцени, които човек не може да си представи, че са част от битието на една възрастна жена.
Ето какво споделя авторът в предговора към пиесата: „Приказката за „Играта на котки“ е разказана вече от няколко хиляди души преди мен. Пиесата разказва за това, че двама души се обичат, но се появяват пречки и появилият се трети човек – прелъстителката (която в този случай се казва Паула) хвърля целия си женски жар, за да съблазни мъжа и щастливата двойка се отправя към олтара… Този любовен триъгълник се различава от предходните му по това, че участниците в него са не двайсет- или трийсетгодишни, а шейсет и няколкогодишни…

Главната героиня в тази гротескна история е вдовицата госпожа Орбанне и пиесата всъщност представлява един неин безкраен спор, кавга с всички, които я заобикалят: дъщеря, съседка, Паула, сестра й Гиза, която живее недалеч от Мюнхен. Г-жа Орбанне се бори със зъби и нокти, за да изнесе на бял свят своята объркана, безсмислена и безнадеждна любов. И по пътя към постигането на целта, не се спира пред нищо: лъже, клюкари, дебне, кара се, и когато вече нищо не върши работа, в отчаянието си решава да се отрови.“