Грях, който не може да бъде простен, е нашият егоизъм

Седмицата, в която алегорично пътуваме към Христос, спазвайки външните белези на вярата, придържайки се към ритуалността, в която църквата от векове ревностно разказва сюжети за  себеотдаване и смирение, за измяна, предателство и за божествено провидение, е различна от всички останали седмици в годината.   За църквата като спирка в маршрута ни по празници или като възможност за разговор с Бога – събеседник д-р по богословие,  доц. във ВТУ "Св.св. Кирил и Методий"  Мариян Стоядинов. 

Страстната седмица винаги си остава седмица на страданията на този, който си остана човек, който беше в началото на всичко, който създаде всичко, който е в основата на всичко и който не счете като загуба това да стане като един от нас. Да приживее това, което ние преживяваме,  да мине през предателство, скръб, човешки опит, за да стигне до последния опит, който всеки от нас среща в края на живота си – да мине през смъртта, но и да я победи. Това  каза д-р по богословие във ВТУ  доц. Мариян Стоядинов.

По думите му само в Христос има съчетание между човешката и божествената природа, а Духът Свети ни дава благодатта, чрез която човешкото естество може да общува с Бога и да бъде съединено с него в историята, независимо от разликата с времето, в което Христос е живял. Страстната седмица е времето, в което човек научава едно или друго за църковните събития, но научава и нещо за себе си, особено ако има с какво да успореди себе си. 

Църквите са отворени във  всеки друг ден, не само на Цветница, и този, който наистина знае за какво отива, ще намери и  своето време и удобното място, за да бъде с тези, на които има доверие, за да бъде в пълнотата на празника и в радостта. Ако се отбиваме  до църквата, заставайки на поредната опашка за нещо между бензиностанцията или магазина, няма как да не си изчакаме реда  на опашката, като на всяка друга, която за нас е една от многото. Стихията на езичеството е в това, че задаваме въпроса какво да се прави, какво правим. Християнинът обаче не задава този въпрос, той пита защо, заради кого го правя, защото  има предвид конкретна личност. Празниците са посветени на конкретни личности, а не  - на абстракции. И ако стигаме само до това, че на единия ден се прави нещо, на другия – друго, това е най-лесното за имитиране. Това се научава много бързо, защото човек винаги може да си смени униформата и да заприлича на нещо, което си мисли, че е, а вътре да си остане такъв, какъвто си е бил винаги. Колкото и да имаме потребност  да се променим вътрешно, понякога униформата ни стига и мислим, че сме си свършили работата, подчерта богословът.

Според доц. Стоядинов най-хубавото обаче е, че човекът има сърце.Това значи, че той може да усеща болка, може да усеща и радост и когато през годините не му е било леко, това сърце е било  едно и също и през Втората световна война, и през робството. Когато човекът става Бог, той  взема и това човешко сърце и го пренася през смъртта и го възкресява, и го възнася отдясно на Отца. Т.е. сърцето преминава както през гроба, така и през това, което най-общо можем да наречем  Небе. Това е благовестието, това е надеждата, евангелието за всички човеци, за всички епохи, подчерта богословът. По думите му, за да бъде простен един грях, трябва да има взаимност. Нашият егоизъм е грях, който не може да бъде простен.

 Повече чуйте от звуковия файл.