Великите европейци - Ото фон Бисмарк, първа част

Концертът звучи сравнително добре, докато Бисмарк е канцлер, после започва да скрибуца и се разпада. От друга страна, казват, трагични европейски събития като Първата световна война също се дължат на дипломатическата, но често не особено дипломатична, дейност на Бисмарк, който често не отчита, че залага бомби със закъснител. Малката подробност е, че той умира 16 години преди Голямата война, тоест, хората и народите имат достатъчно време да предотвратят касапницата, но не я предотвратяват – отдават ѝ се с „патриотична“ пяна на уста. 

И още нещо – Бисмарк обединява Германия и става мит, но през 1888 младият и амбициозен кайзер Вилхелм II става знаме на бушуващия вече немски „патриотизъм“, като настоява „да се разшири мястото на Германия под слънцето“. Старият и опитен Бисмарк се противи, принуден е да подаде оставка и да се отдаде на писане на мемоари. Той вече не участва в политиката, но митът за „железния канцлер“ се експлоатира през следващите десетилетия за нуждите на всяко германски управление - от Ваймарската република, до нацисткия режим. Чак след Втората световна война историци и биографи дават по-балансирани оценки за личността и делата на Бисмарк, а оттам и обществото започва да го гледа с исторически очи.  

Ото фон Бисмарк е тиранична, дори демонична фигура. Той не понася възраженията и е злопаметен, не се съобразява с чувствата на хората и иска безусловно подчинение – това е фактор, заради който не подготвя свой наследник в политиката. В изказванията си е рязък и безцеремонен, не щади никого и предпочита да нарича нещата с истинските им имена - винаги, когато не е необходимо друго, например да скрие намеренията си или да очарова събеседника. Бисмарк е краен прагматик, неговата „реалполитик“ се придържа към възможното, не към мечтаното. 

Във вътрешната политика Бисмарк се води независим, макар че реално е консервативен политик и човек - веднъж използва консерваторите срещу всички останали, друг път се съюзява с либералите срещу консерваторите и католическата църква, трети път сам се противопоставя на всички в името на владетеля. Въпреки че е против социалните революции, не се свени да преговаря и със социалдемократите. Дори, за да намали напреженията, въвежда в Германия редица принципи на социалната държава, даже замисля нещо като „държавен социализъм“, идея, която преди това на няколко срещи обсъжда със самия Фердинанд Ласал. Всичко, казано за опортюнизма на Бисмарк обаче не означава, че той е политически всеяден. 

Железният канцлер има няколко опорни стълба – кайзера, държавата и семейството. Предаността към кайзера е всъщност към самия монархически принцип, Бисмарк искрено смята, че властта на кайзера е от Бога дадена и само Бог може да го контролира. Така че, макар да се примирява със съществуването на Парламент, все пак яростно се бори той да има минимални правомощия за контрол на канцлера и никакви – за владетеля. За Бисмарк държавата отначало е Прусия и той прави всичко възможно да я превърне в център на германското обединение, като изключи от него Австро-Унгария. Когато постига тази цел, Бисмарк превръща мира и просперитета на обединена Германия в своя главна цел. Третият стълб на Бисмарк – семейството, за него е страхотна опора в изтощителната му активност. Той работи по 15 часа на ден, а у дома намира уют и спокойствие, които жена му и трите деца с охота му осигуряват.

Ото Едуард Леополд фон Бисмарк, принц на Бисмарк, граф на Бисмарк-Шьонхаузен, херцог на Льонбург, се ражда през 1815 в семейно имение край Берлин. Баща му, Карл, е ротмистър от пруската конница, но се оттегля рано в имението да обработва земята. Той е юнкер - едър земевладелец с благороден произход, чието лустро обаче донякъде е вече изтъркано. Семейните корени могат да се проследят назад до времето на Карл Велики, а имението Бисмарк е в семейството от 13 век. Мама Вилхелмина е добре образована жена от род на дипломати и висши пруски чиновници, а нейният баща е личен секретар на Фридрих Велики. 

По религия Бисмарк са протестанти и макар като цяло Ото да не е много религиозен, той никога не става атеист, както някои, дори големият му брат, смятат. Освен религията, от юнкерската класа на баща си малкият наследява преданост към Прусия и монархията, а от майка си – амбициозен характер. Като цяло обаче, Бисмарк не е много привързан към родителите си и дори пише, че в бащината къща никога не се е чувствал у дома. На 6 той е изпратен в интернат за момчета от благородни семейства. Идеята е да стане дипломат, за да продължи майчината семейна традиция. В интерната цари наистина строга дисциплина и характерът на малкия се проявява отрано -  той просто не иска да се подчинява на никого, освен на самия себе си. 

До 17-годишна възраст Ото минава и през две берлински гимназии, които завършва успешно, макар не блестящо. Той не е особено силен в науките, но има страст към езиците – знае английски и френски перфектно, старогръцки на много добро ниво, по-късно към тях прибавя италиански, полски и руски. Още в тези ранни години се проявяват тежкият му  характер и силната му воля, които намират израз в някои волности и дори екстравагантности, които го съпътстват цял живот.