Валери Петров – рицарят на човечността

На 22 април един от големите рицари на българското слово – Валери Петров, навърши 90 години. Автор на много стихосбирки, той създава и пиеси за деца и възрастни, сценарии за филми, пътеписи. И още – превежда на български цялата драматургия и сонетите на Шекспир – огромен труд, Гьотевия “Фауст”, автори като Ръдиард Киплинг, Жак Превер, Пастернак, Джани Родари и мн.др. Творбите на Валери Петров не търсят патоса и раздиращите страсти, те завладяват с мекота, деликатност, искреност, мъдрост и ирония. Както и с брилянтното владеене на словото. Какво обаче се крие зад лекия изказ, зад мамещата гонитба на думите? Ето какво каза поетът в интервю за Радио България преди време:

“Това е една цяла фамилия от различни подходи към живота, които се свеждат, общо взето, към една преструвка, сякаш не вземаме нещата на сериозно, защото иначе става тежко, нали? Но иначе писането е съпътствано с трудности, нужни са много усилия. С тази разлика, че това е щастлив труд. И когато човек има чувството, че успява, радостта го изпълва. Може би в сравнение с други автори аз по-дълго стоя над хартията. И все с мисълта читателят да добие впечатлението, че нещата са написани без никакъв труд. Пиша изключително в традиционното стихосложение, с рими, с издържан размер и прочие. А то, само по себе си, налага едно по-трудно изразявене на нещата, отколкото е при тези, които работят в свободен, модерен стих, без рима, в свободен ритъм. Макар че те твърдят обратното, и сигурно са прави, че и другото е извънредно мъчно.”

Истински виртуоз е Валери Петров в не по-малко тежкото изкуство на превода. “Понякога трудността е да бъдеш колкото се може по-близък до оригинала, защото става дума за прочуто място, за всеизвестен пасаж – разсъждава той. – А и върху тези прочути места са изграждани цели критически теории, анализи и тълкувания. И ако ти изведнъж пропуснеш нещо от оригинала, тогава цяла теория може да рухне. Аз обаче съм имал и такъв случай: да виждам теории, изградени върху някоя дума, която не съществува в оригинала, защото теоретикът се опира само върху превода, което е погрешно. В някои случаи пък е трудно да предадеш невероятната музикалност на текста така, че сладостта на мелодията да се пренесе и в българския език. Пред друго предизвикателство те изправят комедиите или комедийните сцени в Шекспировите трагедии например. Там върху каламбурната основа на игрословиците се изгражда цяла серия от недоразумения или надхитрявания. И ако ти преди си внимавал да не изпуснеш дума от даден пасаж, тук виждаш, че важното за автора е било да създава смях. И можеш да си позволиш по-голяма свобода – за да пресъздадеш онзи водопад от смешки, който да разсмее публиката.”

Своеобразно обяснение в любов към детската аудитория са пиесите на Валери Петров, издадени под името „Пет приказки”. Той признава, че късно е решил да пише за малките – едва когато е станал дядо. Но, от друга страна, детското винаги му е било близко. А и в дебютните му стихове, с които влиза в литературата, се отразяват впечатленията на градското дете от селото. “По-нататък се оказа, че пък в много от сценариите ми се промъква детското, дори когато драматургията не го е изисквала. Изглежда, че за мен това е било потребност, защото детското присъствие разведрява – споделя Валери Петров. – И няколко от филмите, на които съм сценарист, са направени за деца, но и с едно поглеждане към родителите, които ще ги водят на прожекции. А после бях примамен от възможностите, които дава куклената сцена. Не ми харесваше т.нар.реалистичен театър, който възстановява действителността такава, каквато е, театърът на трите стени, отваряш четвъртата и влизаш вътре. За мен сцената е по-скоро площадка за излитане на фантазията.”

Валери Петров е носител на много отличия. Сред тях са държавната награда “Св.Паисий Хилендарски”, голямата награда за литература на Софийския университет, юбилейната награда “Сирак Скитник” на Българското национално радио. Струва си да припомним думи, които той каза при връчването на отличието в Софийския университет: “Светът, в който живеем днес, е дълбоко несправедлив, жесток. Но пък изкуството винаги е било, освен отражение на съществуващото, още и сражение за нещо друго, по-добро от него. И аз мисля, че дълг на всеки човек на изкуството е да участва в това сражение с малките си сили. Колкото до мен, моят език като начин на изразяване е бил винаги прост, ясен, лесноразбираем, търсещ контакта, човешки, така да се каже. Човечни са били и нещата, които съм искал да споделя с читателя.”

Споделете

Валери Петров – рицарят на човечността

Още от категорията

"Соколът" на Цвети Делийска с награда от престижен фотофестивал в Тоскана

Пътешествие в сюрреалистичния свят на Антон-Константин Анастасов

Маскарадните игри у нас и в Украйна – акцент в шестото издание на кинофестивала "ОКО"

Българско Национално Радио