В автобиографичната си книга „Желание за истина” Сесилия Атиас, бившата съпруга на президента Саркози, отделя 25 страници на епизода с нейното участие в освобождаването на българските медицински сестри в Либия. „Това най-силно събитие в моя живот промени визията ми за нещата” пише тя. За петте несправедливо осъдени българки – Валя, Валентина, Снежана, Нася и Кристияна – образът на жената, чакаща ги с разтворени ръце на стълбичката на самолета, който ще ги отведе най-сетне у дома, се запечатва завинаги в съзнанието им. Те никога повече не я виждат. От години желаят да се срещнат с нея. И ето, че този миг предстои. Сесилия, както с обич я наричат те помежду си, се отзова на поканата им, отправена чрез Радио България, и пристига в София след броени дни. В интервю за нашата медия тя изрази радостта си от тази отдавна желана и от нея среща.

Връщаме се заедно към онези драматични събития от края на юли 2007 г.

В книгата си пишете, че това са „най-напрегнатите моменти във вашия живот”. Ярък ли е още споменът за тях?

„Времето минава, но чувствата и спомените ми за тези моменти са ярки. Това бе невероятно преживяване, което никога няма да забравя. Когато човек има възможност да спаси живота на пет медицински сестри и един лекар, това не се забравя.”

Това беше краят на една епопея, продължила осем години. Вие успяхте там, където много други се провалиха. Къде беше ключът?

„Това беше от моя страна една чисто хуманитарна акция за спасяване на човешки живот. Защо успях? Мисля, че пристигнах в подходящия момент. Кадафи се беше напълно оплел с тази история с медицинските сестри, които бяха в лошо физическо състояние, в недобро здраве. Моята воля, аргументите, които изтъквах, многобройните ми разговори не само с Кадафи, но и с негови министри, както и с близките на заразените деца в Бенгази, ми помогнаха в крайна сметка да успея да отведа тези заложници у дома им.”

Заминавайки за Триполи, как оценявахте шансовете си за успех?

„Не съм ги измервала и въобще не мислех за това. Опитах се да спася живота им, без да се питам ще стане ли или не. Когато човек има воля за нещо, пътища се намират. Ако вложиш цялото си сърце и воля, шансовете преминават на твоя страна. Заминах, без да знам къде точно отивам,  какво ще намеря там, стъпвах пипнешком, като в пълна мъгла. Едва при второто ми пътуване нещата малко се поизясниха.”

Когато по-късно Кадафи бе поканен на официално посещение във Франция и разпъна палатката си пред Елисейския дворец, много хора си казаха, че това всъщност е била разменната монета за свободата на медиците ни.

„Не, това не беше цената на освобождаването им. Аз, разбира се, трябваше да използвам редица аргументи, за да го убедя да пусне заложниците си. Сред тях беше и внушението, че за да подобри международния си имидж на кръвожаден диктатор, той трябва да направи този хуманен жест. Кадафи наистина по-късно бе посрещнат във Франция и не само там. Спомнете си, че той отиде и в САЩ на заседание на Общото събрание на ООН, където държа своята протяжна реч.”

В спомените си от онази драматична нощ на 23 юли 2007 г. българските медицински сестри пазят образа ви на светъл ангел хранител и отдавна искат да ви видят.

„С много вълнение очаквам и аз да се срещна с тях. Не съм ги виждала оттогава. След кацането на самолета в София предпочетох да ги оставя в прегръдките на техните близки и да се оттегля, отлетях набързо. И сега очаквам тази среща с радостно вълнение. Благодаря ви за поканата да дойда в София.”

Снимките са предоставени от френската агенция „Енфлюанс”