Наричат Ангел Каралийчев „творец на вълшебни светове“. Това е писателят, чиито приказки за деца предизвикват сълзи в очите на възрастните. Той рисува с думи и сътворява свят на доброта, човечност, натурална красота и много топлина. С приказките на Ангел Каралийчев израстват поколения българчета - превърнали са се в класика, която възпитава в изконните човешки добродетели, без да поучава и натрапва морални ценности. Няма българче, което да не е чувало за „Майчина сълза“, която преминава хиляди километри, за да стопли и напои изоставеното в зимния студ лястовиче, или за „Житената питка“, тръгнала да обиколи родното си място: „…Ваню и Кунето залепиха очи на изпотения прозорец. И видяха широкия, белия път. Нападал от небето сняг - един човешки бой. Затрупал дърветата, затрупал малките къщурки, затрупал гората. Студено и страшно е на полето. Големи постали вълци сноват по пъртината, гледат към село, където пушат комините, точат си зъбите и ръмжат. Никой не смее да ходи там. А тя, нищо и никаква питка, излязла от огъня с гореща глава, отърсила от гърба си въглените и се търкулнала. Хайде-е-е! Отива да си обиколи нивката…“

Ето такива са героите на Ангел Каралийчев - запомнящи се образи, които сякаш оживяват пред нас, независимо от десетилетията, които ни делят от тяхното създаване. Творческата биография на писателявключва разкази, пътеписи, приказки и повести за деца. Една от най-популярните му книги е „Приказен свят“. За нея Каралийчев получава Почетна грамота на името на Андерсен от Международния съвет за детско-юношеска литература и е вписан в почетната книга “Х. Кр. Андерсен“.

Каралийчев е от онези ваятели на словото, които черпят вдъхновение от своето детство: Родното ми село Стражица се намира на 40 км от средновековната столица на България Велико Търново, разказва писателят. Израстох покрай бреговете на една малка, но стремителна и шумлива река, която всяко лято след поройните дъждове наводняваше долната махала на селото, давеше добитъка, домашните птици и отнасяше надолу снопите, плетищата, курниците и дръвниците на селяните. По околните хълмове унило скрибучеха хомотите на дървените рала, които едвам пъплеха по изсъхналата земя. Синовете-наследници цепеха бащините ниви и ги превръщаха на тесни лехи, негодни за обработване. От година на година нивите ставаха все по-мънички и слабородни. Тъй като земята не можеше да нахрани и облече всичките жители на Стражица, голям брой от мъжете се вдигаха по ранна пролет и замиваха по градинарлък в Южна Русия, Румъния и Унгария. Моят баща ходеше на градина в Трансилвания. С голям копнеж ние, трима невръстни братя и една сестричка, го чакахме да се върне през есента…

В радиопредаване за деца от месец май 1966 година писателят разказва за майка си Рада, която била неграмотна, но знаела много народни песни и ги пеела вкъщи тихо и задушевно. Ангел Каралийчев си спомня и за първата похвала, която получава в живота си от своя учител по български език - за класно упражнение на свободна тема, в което описвал страданията на своите съселяни през Първата световна война. Писателят допълва, че това негово първо литературно произведение става причина учителят да го покани в дома си и да му предложи книги от богатата си библиотека, една от тях - “Андерсенови приказки”, завладяла сърцето му и го изпълнила с очарование.

Чуйте този любопитен запис, съхранен в Златния фонд на БНР: