Борис Христов отдавна е признат за един от най-големите оперни артисти в световната история. И до днес неговите изпълнения на Борис в „Борис Годунов“ от Мусоргски, Филип II в „Дон Карлос“ от Верди, Мефистофел във „Фауст“ от Бойто, както и редица други, се считат за неповторими и ненадминати върхове в оперното изкуство.

След 1944 г. и смяната на политическия режим, стипендията е спряна, но и преди това, в размирните и несигурни военни години, средствата, с които певецът разполага, едва стигат за един доста беден, на моменти направо мизерен живот, но той продължава упорито да се усъвършенства. Това четем в писмата до неговото семейство и любимата му Пенка Касабова (сестра на поета Гео Милев), с които е разделен. По същото време осъществява няколко рецитала в Австрия, прави и своя дебют на оперната сцена (1946 г.). Големият му успех идва през 1950 г., когато пее в прочутия театър „Ла Фениче“ – Венеция. Получава покани от различни оперни театри, славата му расте, но социалистическото управление на България сякаш не се интересува от всичко това. През 1961 г. на Борис Христов дори е отказана входна виза и той няма възможност да присъства на погребението на баща си. За щастие, нещата се променят и през следващата година световноизвестният бас се завръща в родината си след 20-годишно отсъствие. Присъства на юбилей на хор „Гусла“, прави записи на църковна музика в „Св. Ал. Невски“. През 1976 г., заедно с Българската хорова капела „Светослав Обретенов“ и диригента Георги Робев, в същата катедрала, записва „Български и руски църковни песнопения“, издадени няколко пъти на грамофонна плоча.