По света заболяванията от аутистичния спектър растат в геометрична прогресия. България не прави изключение в това отношение. И ако преди повече от десетилетие едно на 10 000 деца по света е било диагностицирано с аутизъм, то в наши дни средно 1 от 70  е с нарушения от аутистичния спектър. Никой не може да обясни това явление, но то е факт и е повод за тревога както сред лекари, така и сред родители и педагози.

У нас обаче все още няма регистър, който да обхване всички случаи с това заболяване, твърди д-р Атанаска Аврамова, началник на дневното отделение към клиниката по детска психиатрия към Университетска болница "Александровска" в интервю за БНР - "Христо Ботев".

"Поставянето на диагноза и включването в даден регистър е нещо, което изключително стигматизира хората и това изкривява данните. Защото много родители, когато се касае за децата им, се стремят да отклонят диагностицирането почти на всяка цена, за да не бъде то стигматизирано. За съжаление педиатрите сякаш са по-склонни да отложат посещението при детски психиатър. Една от причините за това е, че у нас детските психиатри са рядкост. При нас възрастта, в която се установява аутизмът, е различна за различните случаи. Най-честата заявка за помощ е при деца от 2,5 до 4-годишна възраст, като трудностите в адаптацията на детето в детската градина често са първият сигнал за родителите да потърсят професионална помощ" – казва д-р Аврамова.

• Грижата към хората с проблеми от аутистичния спектър се подобрява, но не с желаните темпове

Класическият портрет на детето аутист включва изолираност, значителни затруднения в говора и ученето, фиксиране върху еднаквост или повторяемост. Науката определя аутистите като невроатипични – при тях невронните връзки са различни. Диагностицирането на тези случаи обаче е много трудно.

"Това, което липсва в България, е подкрепата за родителите" – категорична е Ани Андонова, член на Управителния съвет на сдружение "Асоциация Аутизъм", и добавя:

"Защото е много труден моментът, когато родителят получава тази диагноза. Вече има малко повече социални услуги и места, където тези деца са приети и се работи с тях. Интеграцията в детските градини и училищата наистина е на по-високо ниво. Тези деца са малко по-добре приети, има положителна перспектива в тази насока, те са включени в училищата, в центровете за специална образователна подкрепа в зависимост от нивото на функционирането на всяко едно от тях. Но когато детето навърши пълнолетие, за него няма перспектива. Много малко са местата у нас, където се предлага работа за млади хора с това нарушение."

• За родителската обич и борбата с аутизма

Родителите са затруднени и се лутат в ограничените възможности на социалната система у нас. Затова Ани Андонова поставя акцент и върху липсата на ранна интервенция в България – нещо, което се обсъжда вече 20 години.

"Ако едно дете бъде обхванато от социалната система от много ранна детска възраст, веднага след поставянето на диагнозата, нещата биха се развили по доста по-положителен начин. В момента към Центъра за социална рехабилитация и интеграция работим с програма, в която са включени родителите, и виждаме смисъла от това нещо", казва Андонова.

Според нея не всяко дете с аутизъм е подходящо за училищна среда. Същевременно за всеки отделен случай трябва да се намери подходящо място в образователната ни система. Но за целта трябва да се формира предварително мултидисциплинарен екип, който да запознае учителите със специфичните нужди на съответното дете аутист. Обикновено твърде късно се прибягва до тази мярка и се стига до конфликтни ситуации в учебната среда, заключава Андонова.

Вижте още:

• Предизвикателствата пред образованието на децата с аутизъм в България

• Светът като нерешим пъзел

Съставил: Венета Николова (по материали на Александър Райчев от БНР - "Христо Ботев")