"Вечният годеник" е първият публикуван на български роман на известната френска писателка Аниес Десарт. Преводът е на Силвия Колева. Историята се заплита в ритуалната зала в кметството, където малко момченце се обяснява в любов на момиченце на един коледен концерт. Двамата са на четири. Той се казва Етиен, а нейното име, на разказвачката, остава непознато.

Преводачка, включително на Вирджиния Улф, и авторка на повече от петдесет книги за деца и възрастни, Аниес Дезарт е носителка на множество литературни награди. Писателката беше в София, за да се срещне с българските си читатели в рамките на Софийския литературен фестивал.

Не е лесно да се преразкаже роман, но все пак в началото е една среща:

"Всичко започва с обяснение в любов, – разказва Аниес Дезарт. – Едно непознато момче казва на едно момиченце, че го обича, защото има кръгли очи. Момиченцето отговаря с известна жестокост: "Аз пък не те обичам, защото косите ти са рошави". Всичко би могло да спре дотук, но двамата герои, които не се познават и се виждат за първи път, се срещат неколкократно през живота си. Любовта им не е осъществена, не е взаимна, не е синхронизирана във времето. Затова пък макар това да не дава много възможности на героите, позволява на автора, а може би и на читателя, да размишлява над времената в живота ни, над различните ни представи в зависимост от това дали сме деца, подрастващи, възрастни, както и да помисли над времето. То понякога тече много бързо, а друг път изключително бавно. С този роман изследвам тази загадка."

Относителността на времето, върху което например разсъждава Томас Ман във "Вълшебната планина",  е универсална литературна тема според Аниес Дезарт. Писателят има свръхестествената способност да го манипулира:

"Като човешки същества сме подчинени на времето, нищо не можем да направим, за да го спрем или да го ускорим, но писателят може, обяснява авторката на "Вечният годеник". Това е може би единствената област, в която успяваме. Способни сме да накараме една минута да трае цяла вечност. Винаги като дете ме е интригувало, когато прочета в дадена книга: "десет години по-късно"… Казвах си: "Колко би било хубаво!".

Някои книги имат саундтрак…

"Музиката е изключително важна на първо място в личния ми живот, –заявява писателката. – Имам чувството, че винаги съм слушала и изпълнявала музика и на моменти дори съм имала усещането, че музиката е по-важна от литературата, но може би това е само усещане. За тази книга квартетът на Фани Менделсон, произведение, което обожавам, беше като пътеводител за писането и за работата ми над структурата й, както и за наситеността на някои сцени. Понякога, за да вляза в състоянието, което исках, слушах най-вече третата част, така че да се настроя емоционално. Беше много ценна помощ."

Аниес Дезарт, която е преводачка на англоезична литература, споделя, че задачата на преводача е различна макар и сходна с тази на писателя. Инструментът е същият – езика. Разликата обаче е, че преводачът не е напълно отговорен за текста.

"Според мен когато пишем, имаме враг, близък враг, който всъщност сме ние самите", добавя тя. "Не спираме да се упрекваме. Когато превеждаш, отсъства егото, което иначе не те оставя намира. В почивка си, няма я тази принуда, само удоволствието от езика, така че понякога преводът е почти по-приятен от писането. "

Какви са впечатленията й от София – град, който не й е непълно непознат?

"Идвала съм преди. Струва ми се, че беше през 1995 г. Останах няколко дни в София и градът много ми допадна. Имаше пазар за книги, който особено ми хареса. Казаха ми, че мястото се е променило или не съществува по същия начин. Естествено, че градът извънредно много се е променил. Разходих се малко. Правят впечатление всички магазини – еднакви като навсякъде по света, униформизацията. Повече цветове, повече светлини. Остава обаче архитектурата, павираните улици, а също и светлината. Особената светлина на града не се е променила."