Захари Карабашлиев: Без езика човек е непълноценно същество

Поканих го да се срещнем в Кой кой е… и си мисля , че този тип интервюта често приличат на Speed dating – не познаваш човека срещу себе си, опитваш се бързо да прецениш какъв е, задаваш директни въпроси и провокираш, защото времето те притиска... И разчиташ на интуицията, която ти подсказва дали искаш да останеш в играта, дали ще продължиш напред да следиш мислите (и героите) му. За себе си вече знам, че ще чакам следващата история, защото той умее да разказва.

Захари Карабашлиев пише проза и драматургия, автор е на романа „18% сиво“ – бестселър с 25 преиздания в България  и преводи в САЩ, Франция, Полша, Словакия, Хърватия, Сърбия и други страни. Носител е на наградите „Роман на годината“, „Хеликон“, „Аскеер“ и др. Негови разкази и пиеси са публикувани в книгите „Кратка история на самолета“, „Симетрия“, „Откат“ и други сборници и списания, превеждани са на много езици. Включен е в престижната американска антология Най-добрата европейска проза 2018.  Хавра се казва най-новата му книга, която излезе на пазара преди няколко месеца.

Освен писател, Карабашлиев е гл. редактор на издателство „Сиела“ и радиочовек. Роден е във Варна. Детските му спомени са свързани със село Крумово и забавните истории, разказвани от дядо Захари. Завършва „Българска филология“ в Шуменския университет, след което попада в радиото. Автор и водещ е на предаването Рок ринг в Радио Варна.

Имахме страхотни часове, прекарани заедно с екипа. Някои от колегите продължават да работят в Радио Варна и когато съм там, винаги се чувствам у дома си… В радиото винаги се чувствам у дома си. Радиото е много по-различно от телевизията – друга магия. 

През 1997 г. заминава за САЩ: Америка беше за мен едно място, през което трябваше да мина. Тогава усетих как действителността ме блъсна с ужасна мощ и сила. От нищо не ме беше страх, работех всичко по това време, но невъзможността да се изразиш на 100 процента, да разсмееш другия, да го накараш да почувства нещо, защото ти не владееш инструментариума на този език, беше ужасяваща. Тогава за пръв път усетих какво е езикът.

Говорим за Охайо, за Калифорния, за фотографията, за депресията, за способността да започнеш отначало, за децата и за първите книжки с приказки. Помни момента, в който голямата му дъщеря се е научила да чете сама: 

Тогава разбираш, че това е най-големият подарък, който можеш да дадеш на едно дете. Първо, да го заобградиш от книги. Този рефлекс, разгръщането на книжките с картинки, е много важен... Нямаме достатъчно автори, които пишат детски книги. Ние имаме дълг към нашите български деца. Ако има нещо, което фундаментално се различава от българска и американска (или английска, немска, френска) книжарница, това са детските книжки. Там е много развито това, просто илюстрованите книгите са много красиви, много различни.

Трудно ли е български автор да „пробие“ на американския пазар?: В Америка 97% от книгите са на американски автори. В останалите 3% трябва да влезе... някой като мен. Та аз, ако ги знаех тези проценти, нямаше въобще да се опитвам. Може би, нямаше и да пиша. Хубавото е, че моето невежество в тази посока не ме е спряло да пиша.

За „Хавра“, Никола и Джон:
Някак си не успявах да ги разделя тези два образа – на Макгахан и на Никола. Вървяха успоредно. Търсенето на свободата и на истината и доколко те са свързани – това е основният мотив. Отбелязвам, че е смел човек: Знам, че трябва да се пише смело. Знам, че „Хавра“ беше смела постъпка по много причини. Една от които е свързана със съвременната престъпна схема, в която е впримчена България и Варна. Питам го дали са му определяли срещи в заведения край морето (има такъв момент в романа)... Имаше такива опити, но който го е страх от мечки, да не ходи в гората. Ако трябва сам да се цензурирам как да пиша, по-добре да си намеря друго занимание в живота. В писането не може да има половинчати неща и страхливо писане. Това го казвам с ясното съзнание, че си има последствия. Че не се хaресва на всеки? Има няколко души, на които определено не се харесва и те не се крият от това. Харесва ли ви Варна?... Това е книга дълбоко свързана точно с този град, който пък е умален модел на България. Който е чел книгата, знае...

След казаното дотук, съвсем естествено го питам защо се върна в България (далеч по-удобно е човек да пише от дистанция, особено ако „осветлява“ теми, свързани с групировки и империи...) Моят път ме водеше насам. Моят път, който задължително минаваше през Америка, задължително ме връщаше в България. Аз никога не гледам на това като завръщане, а като продължаване на моя път. И той е изконно свързан с езика и с моя народ. Това е много трудно да го обясниш на компютърен специалист. Той би казал – има много езици за писане на софтуер. Моят език за софтуера е българският. Българският е езикът, който продължава да ме гради отвътре.

За романа „Хавра“:

След години в Америка и поредица от провали Никола се прибира в родния си град за погребението на баща си, загинал при нещастен случай. Краткият престой обаче се превръща в начало на рисковано разследване, което го въвлича в тъмна мрежа от интереси, престъпни конфликти и разкрития. Той се изправя пред ултимативни решения, които не би искал да взема. Повече от век по-рано младата руска аристократка Вера Елегина копнее за независимост – от своята тиранична сестра, от закостенелите порядки и от монотонността на средата си, докато светът навън кипи от промени. Случаят я запознава с харизматичен американски военен журналист и двамата поемат по опасен път, който ще ги свърже завинаги със съдбата на българския народ.

По какъв начин Никола и Вера ще се срещнат през времето и пространството? Може ли една необикновена любов да подпали искрата на война? Истината до свобода ли води, или до смърт?

В „Хавра“ история и настояще се преплитат, факт и фантазия се смесват, напрегнато действие се редува с лиричност – със смели щрихи и в интимна близост, с внимание към незабележимото и усет към красотата.