Дневникът на една софиянка: Игри на завистта

Днес реших да пиша за завистта човешка, защото никой не обича да говори за нея. От първо лице единствено число имам предвид. Нещо като да излезеш крачка напред пред тълпата и да кажеш на всеослушание: аз съм уродлив. Дори има някакво физически неприятно измерение на това чувство. В съзнанието ми изникват разни картини на големи художници, на Джото или образи на Бош, които толкова добре го представят, че направо ти се повдига.

Всъщност завистта е много сериозна деградираща емоция, неслучайно фигурира сред седемте смъртни гряха. Сякаш останалите 6 по-разбираемо пасват на нас хората и съответно се признават. 

Аз съм гневлив, не търпя идиоти. Обичам живота, секса, парите и храната… Няма да им работя за 1000 лв. И така неусетно подреждаш гнева, похотта, алчността, чревоугодието, леността…

Много малко са тези обаче, които открито ще си признаят, че в даден момент са завиждали за нещо на някого. Доста по-долно звучи от това да си горделив, да речем… Завистта автоматично лепва етикета – дребна душица. 

А реално всеки от нас някога за нещо е завиждал. Ако говорим за перманентна завист, за мен лично това е болестно състояние, което до голяма степен те вади от реалността и трябва сериозно да се терапевтира. Защото, явно по някакъв начин не приемаш себе си и като форма на съществуване, заимстваш от всички всичко. 

Пепи има дълга руса бляскава коса, искам и аз такава. Доротея е по-слаба от мен, искам нейното тяло. Жоро говори 5 езика свободно, а аз едвам се справям с английски. Не е честно!

Нека си представим, че се сбъднат по магически начин всички тези въжделения, от човека Х няма да остане и следа. Ще се превърне в някакво чучело със скачени качества от други хора. Но това си е характеропатология. Такива хора често изглеждат като загубена кауза, защото са прегърнали силно емоции като гняв, яд, злословене. И ако не признаят бързо пред себе си, че злото ги завладява, със сигурност рано или късно ще се самоунищожат. Или пък ще станат прототип в художествено произведение. В драмите на Шекспир, например, доста често срещаме от зеленооките чувства като завист и ревност, които провалят хората епично.

Но да се върнем към всички останали що-годе нормални хора, завистта също си почуква на нашата врата. И особено тук и сега, с целия този фалш, който поддържаме в социалните мрежи, с постоянната демонстрация на най-добрата ни, направо съвършена версия. Никой няма да напише в статус: имам разстройство, защото вечер прекалявам с пикантна храна. Или пък: шефът ми намали заплатата, защото злоупотребявам със служебно положение. Излезе ми огромна пъпка и снимка на пъпката… Не. Всеки ще снима фенси блюдо, ще пише, че са го повишили за втори път тази години и ще си направи селфи с филтър. Това са нормалните неща. 

Със сигурност не е добре за нас самите да сме застопорени в завиждане, това няма да доведе доникъде. Ще стоим отстрани на шосето на живота, ще зяпаме преминаващите животи на останалите и ще страдаме, че нашият собствен тотално е катастрофирал. 

Знаете, че ние тук взаимно се мотивираме нещата да се променят. Та първото и най-важно нещо в борбата с този дребен вредител, е да си признаете, че завиждате. После, понеже това чувство има корен, да го рационализирате. Давам пример: Яд ме е на Пепи, че говори така хубаво пред публика, а аз всеки път почти се напикавам от притеснение. Някой някога, най-вероятно близък, ви е вменил по някакъв начин, че сте смотан или пък че да се изложиш е на-ужасното нещо на света и от сорта… Нали не си въобразявате, че и Пепи не се притеснява, но го преодолява по свой начин, позитивен. Най-вероятно се забавлява, черпи емоции от излизането пред публика. Всеки има своите предизвикателства, но открива решенията сам. 

Това, което можете да направите от завистта, за да я използвате във ваша полза, е да се амбицирате. Но не с идеята да станете като Пепи, а да си откриете вашия собствен модел. Не е лесна задача, може да ви отнеме доста време.  Идеята обаче е да сте автентични, а не отчаяни копирачи. Всеки и всичко си има потенциал, в едно сме добри, в друго не чак толкова. 

Гледайте не завистта да ви контролира, а вие да играете с това чувство. Защото то ще се появява и ще чака търпеливо да види как ще постъпите с него….