Дневникът на една софиянка: Чувството за вина убива

Ако можех да отърва себе си и човечеството от едно единствено чувство, то би било чувството за вина.

Ще кажете: как така, тогава със сигурност моралните устои ще бъдат завинаги срутени. Как сгрешилият ще осъзнае грешката си, как, аджеба, ще успее да се поправи.

Психолозите заявяват, че ако човек е лишен от чувство за вина, то със сигурност проявява признаци на социопатия и личностно разстройство.

Ако става дума за убийства, насилие, терор и насилникът се чувства идеално с тези си занимания, той, освен че не чувства вина, най-вероятно изпитва и удоволствие от стореното.

Аз се сещам обаче за още един хипотетичен казус: ако имахте възможност, дали бихте убили бебето Хитлер?

Замислихте се, драги мои, върху тази морална дилема и аз сериозно го направих, даже направо си го представих. Това питане са отправили от вестник „Ню Йорк Таймс“ и всъщност е било предмет на сериозно проучване.

Мога да ви забия и в други подобни казуси, когато най-общо казано добри хора са готови да извършват ужасни неща, на първо четене, разбира се. Светът определено не е черно-бял.

Но аз исках да поговорим за това състояние, когато се чувствате виновни почти през цялото време. Тоест не сте сигурни напълно, че сте извършили нещо нередно, но въпреки това се съмнявате. Това също до голяма степен е част от клинично състояние. Доста неврози са придружени от т.нар. комплекс за вина.

Хайде сега обаче да разгледаме по-подробно една семейна картина, която често ни провокира да се поддаваме на чувството за вина и често разпознаваме нечия реплика като укор.

Тук вдигам плахо ръка и аз съм от отбора на вечно виновните. Решила съм обаче да го напусна, защото перманентното чувство за вина води до лишаване от щастие и съответно до дългосрочна депресия. Вината разболява. Тя е абсолютно токсична!

Вярвам, че сте забелязали в картинката, че винаги има следната конфигурация: насилник и жертва, те се нуждаят един от друг и често е възможно да сменят ролите си.

Чувството на вина, отправено или почувствано, може да бъде резултат от травма, загуба и неглижирано отношение от страна на родителите, малтретиране в ранна детска възраст.

Много често жертвите смятат, че са предизвикали това отношение и са виновни за случилото се. Тези хора със сигурност се нуждаят от сериозна терапия.

Лично за себе си съм осъзнала една причинно-следствена връзка… Доста често тези взаимоотношения се основават на търговски принципи.

Ето ти пет кила любов, върни ми ги сега в 7 лева внимание. Аз ти дадох онзи ден незабравимо щастие, сега, въпреки че ти е лошо, трябва да ми го върнеш на момента. Направих за теб толкова много, а ти не ме обичаш достатъчно.

Дребнавост, егоизъм, безпардонност…

Най-важното, на което трябва да се научим, приятели, и аз се опитвам всеки Божи ден, е, че в обичта няма мерилки.

Би трябвало да има разбиране, внимателно изслушване, щастие от факта, че даваш, без да очакваш и липса на каквато и да е било суета.

Обичаш, за да обичаш и толкоз!