Кой, кога и как поставя въпроса с климатичните промени във фокуса на високото политическо говорене? Отговор на този въпрос търсим със събеседника ни Юлиан Попов - политически съветник на Европейската климатична фондация и председател на Европейския институт за ефективност на сградите.

Най-силното заявление за проблема откриваме в речта, която Маргарет Тачър произнася пред Генералната асамблея на ООН на 8-ми ноември 1989 г.

Много често популярното мнение за климатичната политика е, че това е една лява политика, което не е така. Маргарет Тачър все пак е една от най-мощните фигури на дясната политическа линия. В тази си реч тя се концентрира върху научните доказателства за климатичните проблеми, като насочва вниманието към необходимостта да се модернизира икономиката, да се търсят нови енергийни решения и подсказва, че климатичните промени изискват глобално сътрудничество – обяснява Юлиан Попов.

В този момент светът е изцяло обхванат от новините за разпада на комунистическата система и падането на Берлинската стена, казва Юлиан Попов:

Символичната връзка е огромна, защото разпадът на комунизма довежда до разпад на комунистическата икономика, която е енергоемка и неефективна. Това води до падането на въглеродните емисии в бившите комунистически страни. Много често този факт се представя от политически лидери от целия бивш комунистически лагер като постижение. Това е доста съмнително.

Две години и половина след речта на Маргарет Тачър, Обединените нации провеждат среща на високо равнище в Рио де Жанейро.

На нея се създава Международният панел за климатичните промени, проблемът придобива институционален вид и започва ангажирането на страните по целия свят с проблемите на климата.

Следващата стъпка, която надгражда институционализацията на проблема, е Протоколът от Киото, подписан на 11 декември 1997 година. Юлиан Попов допълва:

Това е първата договореност за глобално намаляване на емисиите, а светът се разделя на три категории държави. Протоколът от Киото в последствие ще бъде заменен с Парижкото споразумение от 2015 г. Ратификацията му е по-бавен процес, миналата година една от последните страни, която го подписа бе Русия. Парижкото споразумение е много важно, защото поставя въпроса за развитие на глобален пазар на въглеродните емисии и най-вече за първи път поставя въпроса за ограничаване на увеличението на глобалната температура с по-малко от 2 градуса в сравнение с пред индустриалната епоха.

Преди дни Парижкото споразумение попадна отново във фокуса на новините, във връзка с една от първите публикации в социалните мрежи на новоизбрания президент на Съединените щати Джо Байдън за това, че държавата ще се върне в Парижкото споразумение, след като САЩ официално го напуснаха по време на мандата на Доналд Тръмп.

Иронията е в това, че той обяви това напускане преди 3 години, а за да напуснеш споразумението трябва да изтекат три години. На практика САЩ напуснаха денят преди изборите и на другия ден Доналд Тръмп загуби. Трябва да имаме предвид, че САЩ никога не са били много ангажирани с глобалната климатична дипломация и заради сериозните лобистки влияния, свързани с газовата и петролна индустрия. САЩ е единствената държава в света, която не е подписала Протокола от Киото. По-важна е амбицията на Джо Байдън до 2050 година държавата да постигне климатична или въглеродна неутралност, така както са се ангажирали ЕС, Япония, Южна Корея и още 60 други по-малки държави. Така че вече 2/3 от света ще има политически ангажимент за климатична неутралност.