Биографията на Христо Стоянов е лавина от събития. Съгражданите му го помнят като буйно и любознателно дете. Учителите се възхищават на красноречието и нестандартното му мислене, но един ден, след като завършва с пълно отличие IX клас, порасналият Стоянов решава, че училището не е неговата среда и започва работа като докер. Издига се до стомановар, леар-формовчик и с устрем превзема стълбите на кариерното развитие като стига до длъжността... кранист в металоргичния завод "Кремиковци". Докато работи и трупа трудов стаж не спира да учи, по своя програма и методика. Научава виетнамски и сръбски, усъвършенства знанията по руски, придобити в училище. 20 годишен е, когато в 11-та книжка на списание "Пламък" поетът Дамян Дамянов представя на читателите стихотворението му "Литературно четене". И днес разговорите с Христо Стоянов минават като литературно четене и нестандартен урок по журналистика. 

Графичното им изображение е дълго многоточие. В него всяка привидно поставена точка се превръща в запетая и завръщане, към нова поредица от откровения. Някои приживелици са описани в книгите му, други отлежават в съзнанието, докато работи. Признава, че няма нужда от вдъхновение, но издадените стихосбирки "Шепа живот", "Сатири", "В очакване на живите", "Небесна каторга", "Пет поеми и една крокодилиада" и "Носталгия по варварите" са доказателство за среща с Пегас. 

Митичният крилат кон галопира край Стоянов, чието творческо кредо е заключено в думите "Нито ден без четене, нито ден без писане!", всъщност подобен надпис с големи букви е стоял на писалището на Емил Зола, припомня авторът на повече от 20 публицистични книги.

Ако се поразровите из писанията по негов адрес ще намерите определенията "Българският Салман Рушди", "скандален", "конфликтен", "емблематичен", а той е просто свободен. Пише свободно и без цензура. Сам спонсорира и издава книгите си.  Сам избира как да пази или наказва приятелите и неприятелите си, но може би защото е роден в Габрово мнозина го наричат чешит. "Чешитът" живее достойно и с чест. Не губи времето си в празни приказки, работи. 

Не познавам друг български писател, който да инвестира с такъв размах спечелените с писателски труд средства в картини и произведения на изкуството, жива съкровищница, приживе завещана на родното Габрово. Христо Стоянов го прави. Свикнал е да бъде черен гарван в очите на завистниците, но за габровци той е онази бяла лястовица на надеждата, която връща спомените за едни сърцати времена. Времена на просветители, будители и дарители. 

В навечерието на 65-тия си рожден ден авторът на "100 килограма по-късно" написа във фейсбук страницата си: "На 20 декември в 8.10 сутринта навършвам 65 (шестдесет и пет години)... Някои на тази възраст по закон се оттеглят в заслужена почивка и засядат в пенсионерските клубове. Това се нарича оттегляне от живота. Аз нямам намерение да се оттеглям от него, защото има още какво да дам. Защото, запомнете го от мен, животът е винаги в бъдеще време. В миналото е следата, която оставя, благодарение на нашите разкрачи... Така че - животът съществува, а ние го живеем. А "65" е само колче по пистата на гигантския слалом... Бъдете ми здрави всички, защото вие сте тези - семейство, деца, внуци, приятели - които осмислят живота. Защото и вие предстоите... Благодаря ви и бъдете... И запомнете нещо много важно - приятелството и животът са само в бъдеще време. Защото непрекъснато се доказват."

Днес в интервю за Радио Стара Загора Христо Стоянов не забрави да благодари на всички, които също като него са се родили на тази паметна дата и да напомни, че на Игнажден, с каквото сърце влезеш в един дом, такава ще е и годината ти.

Цялото интервю може да чуете в прикачения звуков файл: