Патрик Дюпон: След Варна затанцувах по световните сцени

Френската звезда на балета Патрик Дюпон пристигна за финала на Международния балетен конкурс във Варна. Освен солист на Парижката Гранд Опера, той е бил и неин директор. За Дюпон Варна е градът, откъдето тръгва неговата бляскава кариера през 1976-та,носител на златен медал и гран при от конкурса през 1976 г . На срещата му с медиите и почитатели на балета, пред препълнената зала, той отново благодари на организаторите и на варненската публика. Патрик Дюпон дойде във Варна с любимата жена Лейла, както я представи сам той и сподели, че са имали романтична разходка на варненския бряг. Той разказа вълнуващи лични истории, но преди всичко благодари на организаторите и публиката във Варна за любовта:

Варна означава много за мен, защото буквално дни, седмици след Варна аз вече танцувах в Съединените щати. Танцувах с Михаил Баришников, с Наталия Макарова, с Мая Плисецкая, на която по-късно имах честта и да партнирам. Изобщо танцувах с най-големите. Затова именно съм благодарен за възможността да споделя любовта. На сцената аз усетих толкова много любов, която мидаде сила и увереност. И която ми показа, че това, за което мечтаех като 7-годишен, наистина се е сбъднало! Всичко това стана реалност във Варна и за мен мечтите се сбъднаха тук.

Освен златния медал и специалната награда, които получих във Варна, тук дълбоко ме трогнаха срещите – с други изпълнители, с педагози. Обменяхме мисли и идеи.

И още един съвет към младите и в танца, и в спорта и в политиката – ние трябва да се научим на скромност. Просто трябва да си дадем сметка колко хубаво е да направим нещо добро и да го споделим с останалите. Така се случи и с мен, когато бях тук във Варна. Един от танцьорите ми помогна с пируетите. Показа ми какво да направя за да мога да изпълня пируетите си малко по-добре. Той знаеше, че медал няма да получи и не го получи. Медалът получих аз, но въпреки това ми помогна защото смяташе, че аз заслужавам да спечеля.

Убеден съм, че задължението на твореца е да предаде нататък онова, което знае. Така като го правят големите творци като Морис Бежар. Именно в това е красотата на танца. Сега балетът е по-бърз и скоковете са по-високи, но когато творците са с нас, ние сме в сигурни ръце.

Вълнуващо е, че във Варна сме на брега на морето, където се разходихме с моята любима. Лейла направи чудо за мен. Това е една много лична история, която планираме на разкажем в книга върху която работим. Тя е убедена, че чудото е именно да се даде възможност на всички да имат достъп до танца без никаква форма на дискриминация.

Дължим много на г-н Емил Димитров, човекът който създаде този конкурс. Винаги ще си спомням как той ме посрещна на летището в София и разбрах колко държи за нас да бъдат положени грижи, да бъдем показани на света. Той създаде този конкурс, за да изпъкнем и всеки от нас да покаже на какво е способен. Говорил съм и с моят брат Рудолф Нуреев по този въпрос – големите творци като Марта Греъм, Морис Бежар успяват да постигнат това, да издигнат душата.

За срещата си с Морис Бежар Патрик Дюпон сподели: Морис Бежар имаше способността да намира цвят и да ме накара да правя неща, които никога не съм си представял. Например за митичното „Болеро” аз си представях, че трябва да изглеждам като един хедон с дълга руса коса, която пусках в продължение на две години. Когато Бежар ме погледна и каза: Ще си подстрижеш косата, ще я боядисаш тъмна и ще прочетеш този вестник. След това ще ми кажеш какво си видял там, преди изобщо да имаш възможност да изпълняваш моята хореография. Прочетох вестника. По това време течеше войната в Близкия изток, между Израел и Палестина. И аз му казах, че във вестника пише, че конфликта ще продължи милион години и решение няма. Бежар ме попита дали и аз смятам така? Отговорих, че ще може би решението ще бъде в някой много силен лидер. Ами, това си ти, отговори Бежар. С други думи – танцът си е танц, изкуството е изкуство, но на сцената ние имаме послание, защитаваме някаква идея. Не става дума само за скокове и пируети. Когато излезем на сцената и танцуваме, дали ще бъде „Корсар”, „Саломе”, „Пролетно тайнство”, имаме послание. Морис Бежар успява да надникне дълбоко в душата и да види там неща, които човек дори не знае, че съществуват там и той успява да го покаже.

Френската звезда на балета се вълнува много от кризите, през които преминава света и сподели своята философия: Светът наистина преминава през кризи, реалността непрекъснато се променя и често пъти посредствеността и лошият вкус побеждават, побеждават е дилетантството и варварството. Можем да излезем от всичко това като слушаме и се учим от по-възрастните. Например моят идол Владимир Василиев е във Варна сега, той е жив и това е огромна възможност да черпим от неговия опит! Всички ние трябва да се учим от хората, които са живели в други времена, преминали са през други реалности. Вторият ми съвет е – учете се от грешките си, бъдете благодарни, защото всеки човек преминава през кризи, аз също. Любимата ми жена Лейла е израснала с философията на Нелсън Мандела, който казва „Аз никога не губя, всяка загуба за мен е възможност да науча нещо ново”. През живота си ние имаме възможност да направим света по-добър за останалите или поне да се опитаме. Това е, ако позволите да кажа, моята философия.

Пламенно се ражда и любовта на Патрик Дюпон към балета: Изпитвах чувства, на любов, на гняв, радост, най-вече на радост, но ми беше трудно да ги изразя, когато бях малък. Често пъти плачех. Разговарях с птичките, с животните и с дърветата. Изобщо не бях нормален, истински кошмар за майка си! Като малък бях истински дявол, пълен с енергия, никога не заспивах. Затова, както при всички деца опитахме най-напред с футбол, после тренирах джудо. И един ден, докато тренирах на татамито ,чух прекрасна музика. Беше „Фантазия импромптю„ на Шопен. Изпитах силни ччвства, точно както дяволчето пълно с енергия се превръщаше в истински ангел,  когато вкъщи баба ми пускаше музика – Едит Пиаф, Бах, Моцарт, Бетовен. Стана малко като във филм – надолу по коридора момиченцата играеха балет. Отидох там, като видях какво правят си казах: Боже , позволено ли и е и на мен да опитам?  Учителката спря момичетата и ме пусна. Не зная какво съм танцувал, но танцувах с цялата си душа и изпитах огромно облекчение, че всички тези чувства, които бушуваха в мен, намират израз. Накрая всички плачеха, но не от скръб, а от радост! Тогава си казах, че с това искам да се занимавам!