Нещо със заглавие просто: "Сигнал”

Една от най-обичаните български групи, създадена в София през юни 1978 година, празнува 40 години на сцена. С вокала на група ,,Сигнал”, Данчо Караджов разговаряме  по повод на техния юбилеен концерт, който беше на 4 септември в Летния театър, споделяйки как се поддържа успех вече четири десетилетия. В 40-годишната си кариера "Сигнал" издават  11 студийни албума и изнасят над седем хиляди концерта.

Задължават ли тези 40 години?

Никога не сме се чувствали по-задължени отколкото сега, защото в началото, когато направихме ,,Сигнал”, ние направихме групата като продължение на друга, ,,Златни струни”, като ние искахме да продължим да пеем и да свирим, без да смятаме, че ще случи нещо, което никой от нас не е очаквал. Спомням си за едно интервю на Мик Джагър, когато правят ,,Ролинг стоунс”, напук на ,,Битълс”, журналистът го пита: ,,Как смятате, според успеха на първите парчета, колко ще живее групата?” и той каза: ,,Максимално една-две години и няма да има повече ,,Ролинг стоунс”.” 55 години на сцената. Това се случи на Сигнал в една малка България.

Горди сме, защото ние сме единствената българска банда, която чества истински 40 години

Другите наши колеги, ,,Щурците”, ,,ФСБ”, ,,Диана Експрес”, се разделяха по няколко пъти, събираха се, честваха тези събирания, после пак се разбиваха, докато ние продължаваме. Вече над седем хиляди излизания пред публика тук, както и в чужбина, са факт, и наистина нищо по-хубаво не може да се случи на един музикант, артист, рок музикант, подчертавам. Наистина в една малка, малка България, която няма никакъв музикален пазар, има една публика, която е активна, в порядъка на 80-100 хиляди човека за цялата държава, в която повече от половината слушат чалга и всъщност ние продължаваме да се борим като едни кръстоносци, тръгнали да освобождават "Хероса” им, ако мога да направя някакъв паралел  с историята.

Давате ли си сметка, че навремето на други групи им забраняваха песните, а вас ви забраниха като група?

И на нас ни забраняваха песни, но да, нас ни забраниха като група, наистина, заради скандал с тогавашната милиция. 1982 г. 10 февруари, в една спортна зала в Бургас, където при капацитет 800 човека,  имаше над 4 хиляди, тъпкано беше, едвам си пробихме път през хората до сцената и на третата песен толкова се бяха екзалтирали децата, че една група охранители, милиционери, извадиха палките и започнаха да ги бият и от един удар на едно момиче му прилоша и то припадна пред мен. Аз казах, че не сме свикнали да пеем под ударите на милиционерските палки, след това някой си преработи моите думи и каза „полицейски палки” и ни спряха, изтриха ни от земята, спряха всички записи по радиото, забраниха грамофонните плочи по магазините, забраниха ни да излизаме, под какъвто и да било вариант като музиканти на сцената и в продължение на една година бяхме извън всякакъв обсег.

Ние влязохме в репетиционната и направихме един от най-добрите си албуми, ,,Сигнал 4”, един албум, който показа пътя на групата за бъдещето,

как да композираме и продуцираме, защото след като излезе албумът на пазара, разбрахме, че има много голям успех и така надживяхме комунистите, надживяхме и всички лоши неща, които се случват в жалката ни държавичка, ако мога така да се изразя, въпреки че звучи много лошо и се считам за тотален българин. Като имаш колеги в България, които са със същото мислене по отношение на рока, на музиката, която творим, нещата са много лесни.

Какво никога няма да откажете на един фен и какво не сте си позволявали?

При мен не стои това, че никога не съм позволявал на когото и да е, каквото и да е. Допускал съм до себе си много близко хората, въпреки че не винаги ми е било приятно, защото пък те така се унасят в тези си интимности, че в един момент ми се иска да му кажа: ,,Я се дръпни от мен, моля ти се, не толкова близо”. Затова ме укорява моята съпруга, в хубавия смисъл го казвам, казва: ,,Възможно ли е да обръщаш внимание на всеки един?”, а това са хиляди, стотици хиляди за една година.

Аз й казвам, че съм човек, който уважава хората, защото те ни държат толкова години на сцената,

на един човек да откажа, ще ми тежи на съвестта, че съм му отказал да се ръкувам с него, да се заговоря с него, да дам автограф, да се снимам. Например след концерт тези хора ми изсмукват всичките сили, които са ми останали от концерта и затова казвам, че имам сили за още два концерта, но нямам сили да се снимам, но не мога да откажа, няма как, защото хората се обиждат на тази тема и си казват: ,,Този пък на какъв се прави, за какъв се мисли? Ние сме дошли да го слушаме и искаме да бъдем до него.” Пак казвам, изморявам се страшно, но в един момент си казвам, че трябва да изтърпя всичко.

Какво Ви липсва от тези 40 години, още от началото на кариерата на групата и какво смятате, че никога повече няма да допуснете в биографията на групата нататък?

Трудно ми е да отговоря на този въпрос, защото всъщност няма някакви фатални неща, които да са се случвали  с нас и да кажа, че това няма как да се повтори. От всички тези над седем хиляди концерта сме били приети винаги много добре от хората, никога не сме имали провал, никога не сме освирквани, което също ни прави много горди, защото в един момент усещаме, че хората, идвайки на наш концерт, без значение дали са пет или пет хиляди, ние свирим по един и същи начин. 

Виждате ли приемственост между вас, т.нар. ,,динозаври”, които са положили основите на рока в България, и младите банди, които излизат на сцената?

Приемствеността е много сложно нещо в българския характер, в обществото. Всички младоци смятат, че от тях тръгват нещата, което е безкрайна грешка, много им пречи самочувствието.

Ние нямаме подобно самочувствие и излизаме на сцената като за първи път

и в един момент съм се опитвал да ги посъветвам, но те смятат, че възрастта и опитът не са повод да ме послушат. Казвам им, че трябва да оставят самочувствието настрана, да не се стремят да станат милионери за една година, а да настроят китарите си и да се съсредоточат в музиката. Младоците сами не желаят да бъдат приети от по-старите, които наистина сме поставили някакви основи, и докато смятат, че те ще бъдат първоначалници на тази музика, нищо няма да излезе от тях.

Не смятате ли че е време за биография на ,,Сигнал”?

Още не. Много хора ми казват, че трябва да се напише, но аз съм активен музикант, какво да пиша? Като спра един ден, живот и здраве, това ще стане естествено, тогава ще седнем и ще напишем с групата нещо със заглавие просто ,,Сигнал”.

Цялото интервю можете да чуете в прикачения звуков файл: