Актьорът Михаил Мутафов: Стремя се да съм честен с публиката и със себе си!

Роден на 4 юли 1947 година в Харманли, отраснал в Ивайловград в семейство на фармацевти, отишъл да става инженер в София. Но – кривнал от „правия път” и се записал в Театралния институт.

Завършва в класа на проф. Желчо Мандаджиев и първият му театър е Димитровградският. След три силни ентусиазирани години там идва във Варна през 1975-а. Оттогава не напуска морския град, който му влиза под кожата. Почти 45 години е на сцената на Драматичен театър „Стоян Бъчваров”.

Със сигурност си имал покани и за други театри. Защо остана във Варна?

Имах, ама, аз като свикна с някое място, трудно го напускам. Пък и тук ми харесва. Аз съм живял в Източните Родопи, а тук е морето – другата сила, която може да привлече човек. И спокойствието, което дава морето. София, например е град да се работи, не е град, където можеш да си починеш след работа.

Повече от 40 години на варненска сцена. Предполагам, че много етапи в развитието на театъра са минали през теб?

Моят професор Желчо Мандаджиев и Гриша Островски ме поканиха тук, уж за малко дойдох на море, а пък останах, малкото стана много...

Какво се поставяше тогава?

Интересни пиеси бяха. „Многострадална Геновева” си спомням, „Честна мускетарска”, „Моята прекрасна лейди”, „Полет над кукувиче гнездо” – много силна постановка на Станчо Станчев, „Архангелите не играят флипер”, „Под игото” правихме и разбира се по това време имаше и партийни пиеси. Сменяха се периодите. След Желчо Мандаджиев и Гриша Островски, Станчо Станчев беше главен художествен ръководител и направи много силни постановки.

След 10 ноември 1989 се смениха много директори, имаше интересни режисьори – Руси Карабалиев, Иван Добчев, Пламен Марков, Красимир Спасов, Стоян Камбарев имаше силен период. По-късно за доста дълаг период – около 10 години – Явор Гърдев, тогава обиколихме много европейски държави с „Марад-Сад”, „Пухения”, „Калигула”...Бяха интересни години...

Сега какъв е периодът?

Театърът се мъчи да намери своето лице, трудно е в момента, защото хем трябва да е стойностно, хем да има публика, някъде може да се уцели, може, но не винаги. Да се правят хубави спектакли не може винаги, все пак е изкуство, не е фабрика. Театърът е труден, защото се прави от много хора – трябва единомислие.

Много е трудно и да се изгради публика с определен вкус – то е изкуство, което се продава, то се прави за публиката и зависи от нея. Тази материя е много сложна да се работи, особено в пазарна обстановка – как да намериш точния баланс, златното сечение.

Кои са твоите театрални върхове?

Трудно мога да кажа, може моята преценка да не съвпада с тази на публиката. Все пак – когато съм работил ползотворно с някой режисьор, като например Станчо Станчев, с Явор Гърдев, Стоян Камбарев, Пламен Марков, Краси Спасов – когато се случи щастливо събиране на съмишленици, на хора, които обичат театъра. Без да обичаш театъра не става, както знаем, там заплащането не е за хвалене, така че...

Трябва да има нещо друго, което да държи хората...

Трябва да има любов, някаква привързаност към театъра. Не съм пробвал никога дрога, но си мисля, че театърът е като дрога – не можеш без него. Най-хубавото е да обичаш работата си, тогава се получава, тогава е хубаво.

Играл си разнообразни роли, опитвали ли са да те вкарат в някакво амплоа?

Опитваха, ама аз не се давах. Не обичам тази дума „амплоа”, обичам да опитвам различни неща, харесва ми да бъда изненадван.

Как изграждаш ролята извън работното време в театъра?

Тя е постоянно в главата ми, занимава ме непрекъснато, иначе не става.

Връчват ти награда „Икар” за чест и достойнство, на мода ли са тези понятия?

Това зависи от човека. Не винаги сме изправени пред лесни решения, налага се да правим компромиси, както казва един приятел – само акулата е безкомпромисна, а ние сме хора.

Важно е в какво вярваш, към какво се стремиш. Когато играеш на сцената, ти не можеш да бъдеш съвършен, но важното е да се стремиш. Аз съм гледал да бъда честен в работата си, доколкото мога, разбира се, все пак ние сме актьори...