Доволната мисирка

Мисирката се събуди рано. С изгрева.

Огледа се. Другите мисирки все още спяха. „Тия цял живот такива ще си останат – мисирки заспали“, помисли си тя и побърза да застане пред излъсканата месингова чиния. В птичарника я използваха вместо огледало. „Вярно, не съм първа хубост, но поне съм умна... Поне достатъчно умна, за да разбера откъде духа вятъра“, рече си нашата мисирка.

Тя знаеше, че предстои важен ден и бързаше да се подготви.

Днес собственикът на фермата щеше да ги събере, за да им обясни какъв късмет имат, че точно той се грижи за тяхното добруване.

Нашата мисирка знаеше, че на събранието няма да са в пълен състав, но не се замисляше много за това. Все пак някъде дълбоко в малкия й мозък упорито дълбаеше въпросът: „Къде изчезнаха трите кокошки, които много кудкудякаха по събранията?“.

Мисирката тръсна глава, сякаш за да прогони досадните мисли и си каза: „Трябва първа да си задам въпросите на шефа, че иначе ще се оскубе перо по перо“. Плахо се огледа и започна да приглажда някои от непокорно стърчащите пера.

През това време другите мисирки започнаха да се събуждат. Лениво излизаха изпод топлата слама, очаквайки с досада новините, които ще им донесе започващият ден.

Всички се събраха на двора на раздумка, докато чакаха идването на шефа. На своя си мисирски език обсъждаха актуалните в момента теми, като цената на фуража и новия вирус, който вече взимаше жертви в съседната ферма.

Кучетата, които се грижеха за реда в стопанството, започнаха да подбират животните към средата на двора. Там имаше стара продънена бъчва, върху която собственикът на фермата обичаше да се качва, когато говори. Скупчиха около нея в очакването той да се появи.

След около 15 минути чакане фермерът излезе от голяма бяла къща и тръгна към тях. Отдалеч си личеше, че е раздразнен и, че това, което предстои го изпълва с неописуема досада. С мъка се качи върху бъчвата и започна да говори.

Мисирките надигнаха глави, като хем се опитваха да чуят по-добре думите на шефа, хем по този начин показваха колко много се вълнуват от казаното.

Нашата мисирка също изпъваше дългия си врат. Думите на фермера всъщност не я вълнуваха. За нея беше важно да уцели точния момент за въпроса си. Имаше буквално секунди между времето, в което той щеше да спре да говори и времето, в което другите мисирки щяха за започнат да задават въпроси.

Собственикът замълча за миг. „Дали приключи или просто прави пауза?“, чудеше се мисирката и все пак реши да рискува:

-  Аз може ли да попитам...?, започна тя, но веднага той я прекъсна.

-  Ти ще питаш после!

„Еми добре, нека да е после“, каза си тя и нададе ухо на въпросите, които задаваха другите мисирки. „Тия сякаш падат от някаква ферма на Марс, то бива тъпи въпроси, ама...“ Мислите й бяха прекъснати от гласа на шефа:

-  Ти какво искаше да питаш?

"А сега де, като не се сещам". Мисирката изпадна в паника. Напъна се. И пак.

И се сети:

-  Как ще коментирате ситуацията в съседната ферма и има ли опасност за нас?

Фермерът я погледна хитро изпод вежди, явно доволен от въпроса.

-  В тази ферма закъсняха. Ние обаче много по-рано от останалите взехме необходимите мерки, за да не позволим това, което се случи в другите ферми да се повтори тук, каза той и изпъчи гърди.

Нашата мисирка бързо записа думите му и побягна към птичарника. Там две млади мисирки на бърза ръка преписаха казаното от фермера. Малките листи, запечатали паметните му слова бяха залепени на оградата, върху стената на обора и на вратата на фермерската къща. Четири екземпляра поеха с таен куриер за съседната ферма.

Мисирката организира всичко. След като се убеди, че задачата е изпълнена, тя въздъхна доволно, настани се в новата си слама, загледа се в къщата отсреща и се усмихна.

Тя вече знаеше, че утре собственикът на фермата ще я извика за да я похвали и великодушно ще й позволи да кълве зърна от ръката му, докато той я гали по лъскавите пера.