НА СЕЛО в Рояк

Тази събота гостуваме на жителите на село Рояк. Стигнах до там през Провадия по пътя за Айтос. След 12 км. има отбивка вдясно, а след още километър се влиза в селото. То е част от община Дългопол и посреща с две табели. Наложило се да сложат нова - светлоотразителна, но не премахнали старата, защото и тя е в добър вид и не пречи на никого. Главният път се вие през селото, а първото впечатление е че в него цари ред и чистота.

Годината на основаване на селото се губи някъде в миналото. Прието е, че е основано през 18 век от жители на съседното село Чайка, за което разказахме вече в ефира на Радио Варна. То пък е вляво от пътя за Айтос и е точно срещу село Рояк.

Основното население в село Рояк е от турски произход. В момента там живеят 250 души по адресна регистрация, а постоянно живеещите са около 350. Има 4 български семейства и едно английско. Купуват се къщи предимно от варненци. Местните се прехранват със земеделие, отглеждат овце, работят в строителни фирми и в чужбина.  20 години кмет е Мехмед Кодран. Предстоят му още 4, защото той печели и на последните местни избори. Какво е да си кмет толкова дълго време?

Непосредствено до сградата на кметството е тази на Пощата. Две идентични сгради и двете нуждаещи се от ремонт на фасадите, особено тази на Пощата. Олющените стени отвън обаче, нямат нищо общо с приветливите и прясно измазани стени отвътре. Защото за ремонта отвън пари трябва да даде общината, трябват и хора, които да свършат работата, а отвътре – местните могат сами да измажат, както и са направили. В деня на гостуването ми в Рояк Пощата беше заключена, но успях да се срещна с Велиха Исаева, която работи в нея.

Всяко село в България е уникално с нещо свое, нещо типично, нещо местно, нещо – което другаде не може да бъде видяно. Колкото и да разказваме, колкото и снимки да направим – никога не можем да разкажем или заснемем онова, което виждаме със сърцето си. Онова, което усещаме, когато сме там. Така е и в село Рояк. Трябва да си бил там, за да кажеш, че го познаваш. Да си седял в тишината на селското ежедневие, да си гледал отвисоко към хоризонта, да си видял рояка от лястовички и щъркели и да си чул веселата глъчка на другия рояк – децата, заради които селото днес се казва така. Спретнато, чисто и подредено. Няма боклуци по улиците, но така и не попитах защо. Някак става ясно, че местните хора сами чистят и в селото и около него. А доказателство, че не оставят боклук след себе си е пътят за Скалния манастир, където няма нито хартийка, нито торбичка, нито пластмасови бутилки – все неща, които за съжаление оставаме след себе си, когато сме сред природата. Е, тук не е така. Подслаждам с локума, с който местните ме почерпиха, а преди да се кача в колата за Варна,  възрастен мъж ми даде шепа хинап – от дървото в двора му. Този път не можах да видя Скалния манастир на Рояк. Но обещах да се върна. В някоя слънчева събота.