Ще изгубим ли човечността си заради страх от зараза

Тя е на 17 години и има мнение за всичко, което се случва около нас. Може да решава задачи и да пише есета. Математиката я е научила, че всеки проблем има решение, а литературата, че във всяко решение може да се намери проблем. Така съчетавайки двете науки расте във време на ковид-пандемия и съвсем скоро й предстои да поеме пътя си след завършване на средното си образование. Обича любовната поезия на Яворов, защото тя докосва сърцето й. Обича срещите с приятели - на живо, да види усмивката на лицето и блясъка в очите на човека до себе си.

Не е лесно да живееш в изолиран свят, но не трябва да се страхуваш да живееш! Така мисли Елена Вутова от Добрич. Елена спечели първо място в конкурса за есе на тема  „Промени ли ни изолацията към по-добро?“, който бе организиран от  Младежкия център в Добрич и Фондация "Лумос", България.

Не мисля, че изолацията ни промени към по-добро. Случвало ми се е да вървя по центъра и до мен човек, който може да има астма, да се закашля и хората около него да насочат злобни погледи. Хората се страхуват. Това е нещо, което пандемията ни донесе. Това е инстинктът ни за самосъхранение.

Ти страхуваш ли се?

Не. Мога да нарека себе си малко непукист на тази тема. Според мен това е нещо, което може би няма да отмине, затова по-скоро трябва да се научим да живеем с него. Защото сега това е пред нас. Не можем да се страхуваме до края на живота си.

Предстои ти завършване и избор на професия. Знаеш ли вече с какво искаш да се занимаваш след училище и ще бъде ли трудно във времена като днешните да реализираш себе си?

Аз съм против онлайн обучението, защото не успявам да се справя. По принцип съм добра в учебните премети и се справям, когато някой ми обясни урока, мога да науча всичко от един час, защото имам страхотни преподаватели. Но при онлайн обучението получаваш само сух материал, който не можеш да усвоиш и това не работи. Мисля да се занимавам с информатика и бизнес и се надявам да бъде присъствена форма на обучение.

Според теб къде бяха допуснати грешки, за да има днес толкова много хора заразени с коронавирус?

Още в началото, когато затвориха държавата, но продължиха да пускат хора от заразени страни да влизат в нея.

Предстои да бъдат въведени нови по-строги мерки за сигурност. Правилно ли е това?

Според мен не е правилно, защото хората остават без работа. Отново ще се натрупат опашки пред бюрата по труда, отново хората ще започнат да се страхуват от мизерията, която предстои. Трябва да могат да припечелват пари, за да имат сигурно бъдеще.

Надявам се, че хората един ден ще осъзнаят, че това не е най-страшното. Най-страшното е, че можем да загубим самите себе си от страха, който ни е обсебил.

Призовавам хората да сложат човечността си пред страха. Защото когато някой се задави, когато се закашля или падне – ние не трябва да го подминаваме с мисълта: „Ами ако той е болен от коронавирус и аз се заразя?“ Трябва да отидем при него и да му помогнем, защото страхът ни може да погуби човешки живот.

Нашата война за човечност  или   Промени ли ни изолацията към по – добро?

„Колко забравихме по време на войната? “ – пита Юлиан Семьонов в своята „Война без изстрел“. И отговаря: „Преди всичко ние забравихме себе си“. Нима и ние не преминахме през една истинска „война без изстрел“? И оцеляхме ли след нея?

Светът наскоро се събуди от пандемичния си сън – кошмар, прекаран в задушливата атмосфера на дома-затвор. Вирусът се превърна в сензация за медиите и трайно промени живота, какъвто го познавахме. Хората безмълвно скандираха: „Искаме въздух!“, „Искаме образование!“, „Искаме работа!“. Но у тях се таеше страх – онзи страх, който Хичкок се опитва да внуши с „Птиците“ – първичния примитивен страх да бъдеш нападнат без предупреждение и мотив. Някои твърдяха, че карантината ще сближи семейства, ще направи хората по-добри, ще направи хората хора. Но не грешат ли? Не се ли прояви именно инстинктът ни за самосъхранение? Или дори напротив – нашата нехайност, непукизмът ни към живота на другите? Войната свърши ли или едва сега започва?

  Вирусът подари на хората нещо, което те търсеха прекалено дълго. Подари им време. Отне ги от забързаното ежедневие, в чиято примка се бяха омотали, и ги прибра по домовете им. Прибра ученици, студенти, работници. От страната и от чужбина. И им предостави време. Но, за жалост, в човешкия свят не властва времето. Нито любовта. Тук всичко лежи кротко в краката на парите, а те най – често се придобиват с труд. И така започна нашата Война без изстрел – с дългите опашки пред бюрата по труда. Продължи с уморените детски очи пред екраните, опитващи се да учат сух материал. А напъпващата пролет само дразнеше романтичните души на затворниците. И сега хората имаха време да обичат и да бъдат обичани, но на каква цена?

  Страхът бързо превзе душите на мъчениците. За тях страхът от вируса бе страх от смъртта, страх от мизерията, страх от неизвестното. Някои го прикриваха, правеха се на смели. Но действията им говореха ясно. Ето например, когато астматикът се задави в мотрисата на столичното метро, задушен от маската, която бе принуден да носи, той получи насреща си обвиняващи погледи, няколко изсъсквания, а една майка, отдръпвайки детето си от кашлящия, дори го застави да слезе на следващата станция. Така е. Страх ги е хората! Страхуват се и с право. Но имат ли право да спрат да са хора? Защо войната, която водихме заедно срещу общия ни враг, се превърна в кървави битки на безчовечност помежду ни? Защо инстинктът за самосъхранение ни погълна и не пощади онази искра на доброта, която бяхме запалили у себе си? Защо ние му позволихме да го направи?

  Човешките умове са устроени просто – когато страхът се загнезди в тях и отлежи достатъчно дълго за да помрачи надеждата за спасение, той се превръща в непукизъм. Това направи и пандемията със своите жертви. Те започнаха да нехаят относно своя живот и този на останалите. Хората, които вярваха, че имат голям шанс да спечелят от лотарията, сега решиха, че няма как да се разболеят и, по-страшното, да разболеят някого. Обратно на всякаква логика те положиха огромни усилия да се приберат от заразените страни в родината, която до скоро плюеха. И тя им стана така свидна, а близките им и тяхното здраве, и нашето здраве забравиха. Това направи нашата война невъзможна, а победата – безкрайно далечна. Хората не мислеха един за друг. Това ли бе краят? Страхът или безхаберието бяха по-опасни? А когато и двете царуваха над общество, което търси решението на грешния проблем, има ли спасение? Изстрел? Тази война ние губехме и без да стрелят по нас. Защото ние загубихме нещо по-важно от битките. Загубихме човечността си.

  Да, ние загубихме самите себе си, борейки се да оцелеем в една война без изстрел. Крайно време е да се замислим каква война водим всъщност. И на чия страна сме. Ние сме хора. Ние сме човечност – тя ни прави хора. В нашата война без изстрел ние забравихме много, но, най-вече, забравихме себе си. Грешно е да водим война един срещу друг. Дори и Вирусът сега не е нашия враг. Трябва да спечелим друго. Войната срещу самите себе си. Нашата война за човечност.

автор: Елена Павлинова Вутова