Виолончелистката Лиляна Кехайова за музиката като семейно наследство

Лиляна Кехайова е 4-то поколение музикант и от 6 годишна свири на виолончело. Тя завършва Национално музикално училище „Любомир Пипков”, след което получава магистърска степен във Виенската Консерватория. От 12 години живее във Виена и заедно със съпруга си Марио Хосен организират майсторски класове в австрийската столица. „International Music Academy Orpheus” – Виена всяка година посреща над 100 студенти и 20 професори и световноизвестни солисти от САЩ, Европа и Япония. 

Челистката гостува на варненска сцена в деня на националния ни празник с концерт за виолончело и оркестър, написан от Марин Големинов в средата на миналия век. За музиката в живота си Лиляна Кехайова разказва пред Мартин Николов.

С какво се занимавахте през тези четири месеца, в които нямахте концерти?

Много ни липсва сцената и много ни е тъжно. Но в този период винаги изникват проекти. Сега ние правим интегрален запис на всички квартети с китара от Паганини, което е един много интересен проект. Излиза новият ми диск след няколко месеца. Възползваме се от ситуацията колкото се може най-позитивно.

Какво ще ни кажете за него?

Той е много интересен с двете сонати от Николай Мясковский за чело и пиано, които почти никой не изпълнява, но те са изключително красиви. Преди две години я с вирих на Варненско лято и хората бяха много впечатлени, защото е непозната музика, но не отстъпва по нищо на Рахманинов.

Защо публиката предпочита познатото или пък на публиката й се предлагат предимно познати произведения?

Защото по-лесно е да дойде публика на познато произведение отколкото на непознато. Много често новата музика е специфична и понякога толкова интелектуална, че е трудно да се слуша. Трудно е да кажеш на публиката, че това наистина е стойностно.

А Вие как се решавате да представите подобна музика с риска публиката да се дистанцира от нея?

Аз представям не сложната, а красивита музика. т.е предлагам това, което хората търсят да се пренесат в едно друго време, да се пренесе на едно друго място, да се обърне към себе си, да забрави проблемите си, да намери решение за някои от тях. Просто храна за духа и душата. Този концерт е за чело например е изцяло благодарение на майка ми. Тя го е свирила, а аз посегнах към него от любопитство. Аз познавам втория концерт, кой то е по-хармонично сложен. Докато първият му концерт е от периода на композирането на „Нестинарка”.

Вие сте четвърто поколение музикант. Това задължава ли Ви по отношение на Вашите близки?

Не мога да кажа, че ме задължава. По-скоро съм много горда и щастлива като си представя колко е странно, че въобще може да се случи нещо такова. Толкова дълго във времето се предава традицията ние да се занимаваме професионално с това нещо. Аз съм много щастлива и горда от това нещо. И за мен това е моят живот. Моят съпруг също с това се занимава.

Това че сте израснала в музикално семейство помага ли Ви днес?

Понякога ми помага, понякога – не. Понякога е точно обратното.

Защо?

Защото някои хора имат предразсъдъци за някои неща, а понякога е по-добре хората да не знаят нищо за теб. Във Виена, където живея например, когато кажеш, че си четвърто поколение музикант това е страхотно. Зависи от обстановката. Но така или иначе за мен това е изключително щастие и дар.

Раскажете ни за живота и работата си във Виена. Виена е столицата на класическата музика...

Вече 12 години със съпруга ми организираме лятна академия и посрещаме много професори от цял свят. От САЩ, от Европа, от Япония и много студенти. Имаме много концерти и вече сме доста популярни.

Има ли разлика във възприемането на класическата музика от страна на младите хора у нас и във Виена?

Има голям интерес както в България, така и в чужбина. Да. Просто има разлика по начина, по който това се представя на младите хора. В Австрия традицията е различна. Още докато си малък това е почти задължително и много от семействата, които могат да си го позволят смятат, че заниманието с музика като хоби е нещо много важно. Докато в България това не е разпространено като хоби. Но имам чувството, че и тук започва да става популярно за хората, които искат децата им да си развият мозъка в една друга посока.

И освен това след това този човек ще знае какво е да свириш на инструмент. Знае колко е трудно, да свириш всеки ден.

Един вид изгражда и дисциплина

Да. Както в спорта.

Интересна аналогия

Съвсем различно е, но дисциплината е абсолютно същата. Ако някой каже, че без да свири му се получава страхотно, то просто няма как да стане.

Колко часа на ден трябва да свириш, за да стигнеш до определено ниво.

Това е много трудно да се каже. До една определена възраст трябва да се свири редовно. Но впоследствие всичко зависи от броя на концертите, трудността, до колко познаваш музиката и т.н. Аз например не свиря толкова често, но по-скоро гледам нотите, влизам в музиката чисто емоционално, дори физически си го представям, слушам записи. Понякога дори, когато спя мисля за музиката и като се събудя вече съм го измислила как да стане.Трудно ми е да кажа колко. През цялото време.

За тези музикални произведения, които записвате за Вашия следващ албум по същия начин ли постъпвате? Гледате нотите, свирите и слушате всеки ден други записи...

Човек слуша най-различни записи, но не трябва да ги копира. Сонатите на Мясковский нямат хубави записи. И така се получи изцяло мой прочит, интерпретация на произведенията.