Последният дар на човека спасява живот

„Последният дар на човека“ е мултимедийна документална история за донорството на органи в България. Проектът обхваща снимки и истории от периода 2015-2021 г. Той включва десетки герои – от семействата на донорите през чакащите за нов орган и получилите такъв - до лекарите, които се борят за тяхното оцеляване.

Негови автори са Александър Николов – фотография, и Димитър Панайотов – текст. Каузата им е повдигане на наболелия въпрос за острия недостиг на органи за над 1000 българи, които чакат своя шанс за живот.

Темата за донорството на органи не е случайна и, за съжаление, ги открива сама. На 20 септември 2015 г. братът на Александър - Георги, умира от мозъчен кръвоизлив на 21 години. Семейството разрешава Георги да стане донор. Тогава Димитър и Александър научават за тежката ситуация на българската трансплантология. Затова решават да разкажат историята на Георги и почетат паметта му, създавайки първия си общ документален проект.

Александър Николов е родом от Бургас, но е израснал във Варна. Бакалавър по фотожурналистика в University of the Arts London и стипендиант на The Royal Photographic Society of Great Britain. Магистър на програма „Е-Европа” в Софийския университет. Работи като комуникационен експерт в „Българска Фондация Биоразнообразие”. Автор е на визуалното съдържание на „Последният дар на човека”. На 30 години.

За проекта с него разговарят Светлана Вълкова и Любомир Бенковски-Бенджи в рубриката „ОбективНо” на предаването „Гравитация нула”:

Защо искаше да учиш точно фото журналистика?

Още тогава знаех, че искам по-динамична работа, че искам да работя по сериозни социални теми и това беше начинът.

Ти си автор на визуалното съдържание на „Последният дар на човека”. Това ли е последният ти проект?

Да, работя по него в близките 6 години, самите снимки са от последните 4 или 5 години, като първата беше подготвителна – контакти, връзки с хора – и впоследствие започна реалното снимане. Беше доста трудно да се стигне до тези хора, голяма част от тях са в неравностойно положение, трябва да им спечелиш първо доверието, след това те да те допуснат да снимаш и докато снимаш, да ги представиш по начин, който не уронва достойнството им.

Какво представлява проектът и каква е неговата предистория?

„Последният дар на човека“ е мултимедийна документална история за донорството на органи в България, като тя е правена по модел на западните медии от типа на „Ню Йорк Таймс”, „Гардиън”,”Тайм”. В себе се тя включва много различни формати: освен текст, който е съществена част от проекта, в него има снимки, видео, 3D модели, гифове, в пълния си мащаб би включвал и илюстрации, и анимации дори. Всичко това, обединено от една интерактивност, която дава възможност на читателя за взема решения, да си взаимодейства със самия проект, да отваря различни сегменти, да върти различни модели, да отговаря на въпроси, да получава допълнителна информация.

Защо реши да работиш по тази тежка тема?

За съжаление преди 6 години брат ми получи мозъчен кръвоизлив, тогава той беше само на 21 години, и за нещастие изходът беше фатален. Тогава ни попитаха дали имаме нещо против той да стане донор на органи и със семейството ми много бързо и дружно решихме, че трябва да го направим.

Трудно ли ти беше по време на целия процес или може би това беше терапия за теб?

Бих казал 50 на 50. От една страна ти непрестанно си напомняш за този случай и постоянно ти е в главата, и се повтаря, и повтаря, и винаги правиш връзката. От друга страна пък ти помага за справянето, особено снимането.  Докато снимаш, ти слагаш преградата, изключваш се от целия свят и си защитен по някакъв начин. По-трудното идва, когато спреш да снимаш, когато се прибереш и си легнеш. Тогава започваш да виждаш работи, които не трябва да виждаш, особено след трансплантациите, които снимахме. Все пак не е писано на обикновени хора да виждат от какво сме направени.

Снимал си в 8 болници. Кое беше най-трудното от фотографски аспект?

Първата най-голяма трудност беше достъпът, но в крайна сметка получихме достъп до голяма част от болниците. Другото, което ми беше трудно, беше снимането на статични портрети. Докато бях студент ми се отдаваха статичните портрети и си ги харесвах, но после дойде етап, в който тотално ги отхвърлих и се фокусирах върху динамиката и композиране на множество елементи в самия кадър. Портретите на чакащите ми бяха трудни, защото темата от една страна е много статична, говорим за личности, които са в една стая, не могат да мърдат, не могат да излизат и трябва да се вземат много решения – как да ги композираш, къде да ги поставиш в кадъра, как да подходиш към тях, а същевременно имаш много малко време.

Ако някои от хората не искат да бъдат снимани в лице, какъв е деликатният подход?

Имах един такъв случай – Виктория, която чакаше за сърце и за бял дроб. Тя каза, че не иска да и се вижда лицето, защото близките и не знаят, дори тези, на които е казала, не са и повярвали, че е болна. Тогава решението, което взех, беше контражур и тя беше изцяло в сянка, в силует. Друг начин, по който могат да бъдат представени хората, е чрез детайли, детайл, който може да разкаже повече за тяхната личност.

Колко кадъра си направил за тези 6 години?

Може би са десетки хиляди.

В крайна сметка селекцията колко снимки включва?

Може би целият проект ще включва 50 - 60.

Успяха ли хората, които снима, да видят проекта?

Една част, за щастие – да, друга – не, защото статистиката в България е доста негативна и много от чакащите починаха. Във втора глава на проекта ние сме написали кой е оцелял и е получил трансплантация, но те със сигурност не са много.  Дори хора, които чакаха за бъбрек, не доживяха да видят историята на бял свят.

Очаквате ли някакъв социален ефект от този проект, това би била голямата цел, нали?

Да, ние имаме две каузи, първата е да накараме хората да говорят за донорство. Смятаме, че това е начинът, по който темата може да се въведе в дневния ред на обществото. Може би сега е моментът да направя призив към слушателите, това е основният призив на „Последният дар на човека”: хората да проведат разговор вкъщи, защото един такъв разговор реално и буквално спасява животи. Ако един човек попадне в ситуация да взема решение дали да дари органите на свой близък, ако е проведен този разговор, решението е много по-лесно, дори и да е отрицателно.

Цялото интервю с фотографа Александър Николов може да чуете тук:

Можете да видите историята на: dokumentalisti.bg