Лесна работа: В коя приказка?

На въпроса: „Какво правиш?“, зададен от приятел, обикновено отговарям, че живея в приказка. И това е честен отговор. Преди години отговарях различно. Казвах, че живот си живея. Само че това – последното, до известна степен е емоционално наситено с напористата енергия на младостта. Може би звучи и леко арогантно. Но така е, когато си на двайсет.

После постепенно, без да усетим, леко и неангажиращо, животът променя значения, смисъл, начин на мислене и дори отговори на толкова делнични и естествени въпроси като споменатия: „Какво правиш?“.

И ето го началото на историята. Вървях си по централната улица, носех се като приятна пролетна песен, чувствах се лежерно и се наслаждавах на деня, а насреща ми – приятелка, която не бях виждала отдавна. Напрегната, с цял куп неосъществими ангажименти, които трябва да изпълни за отрицателно време. Точно както аз се чувствах вчера: затрупана със задачи и потънала в стрес. Тя зададе любезния въпрос, аз кротичко слязох от розовото си облаче и по стара моя традиция отговорих откровено:

- Какво правя? Ммм... Живея като в приказка.

- И в коя точно приказка? – полюбопитства приятелката ми:

- Където нарцистичната жена с обсесивно-компулсивно разстройство отровила доведената си дъщеря? А може би говориш за психотрилъра с Хензел и Гретел? Или имаш нещо друго предвид?

- Да. Друго имам предвид. Живея в моята приказка.

Тогава в разговора се изсипаха драматични сцени от всекидневието.

Дали моята приказка включва космическите цени, чудовището на инфлацията, оскотяването на хората и лошите моменти?

О, да! Всичко това го има в моята приказка, защото сутрин излизам от вкъщи и тръгвам по същите улици, по които минаваме всички ние напът към работа, вечер влизам в същите магазини, в които пазарува всеки един от нас. Преди дни се качих в тролейбус, където възрастна жена крещеше на дванайсет-тринайсетгодишни момичета, че се смеят прекалено високо. А те изглеждаха възпитани и мили. И... какво по-хубаво от това ученици да се смеят?

Още? Напрежение в задънената улица на политиката; избори, по-редовни от ученически ваканции; буксуване, което изтощава...

Да, зная, зная. В една приказка сме. Само че в нея има и толкова прекрасни неща!

Вечеря с приятели, на чаша вино и хубави истории. Забележителни театрални постановки, балет, опера, любими книги – всичко, което можем след това да обсъждаме безкрайно и дори, ако спорим за сюжета и изпълнението, да ни обединява общата тръпка, че търсим смисъла и че не сме сами в това, а имаме съмишленици. В неделя сядаме да порисуваме и да побъбрим. Казах ли на чаша вино? Да, казах.

В тази приказка има любими хора; синовна обич; споделена радост; успехи; пътувания; чудесни места; пъстроцветни чадъри на плажа; заснежени борове; полянка с лилави минзухари; цветя, подарени с любов и приети по същия начин; забележителни изгреви и фантастични залези; безсънни нощи пред компютъра; осъществени проекти; неосъществени проекти; нови планове; още по-нови планове; благодарност за очарованието на всеки нов ден и безкрайно любопитство какво се крие зад ъгъла и още по-нататък.

Това е моята приказка. Обожавам я и съм благодарна за нея.

Лесна работа е да отвориш очи и усмивка за приятните моменти в сюжета.

Да си добрият автор на своята собствена хубава приказка също е лесна работа и е въпрос на избор.