Свилен Иванов: Затова имаме думи - за да създадем световете, които искаме да обитаваме

Преподавателят по маркетинг в Икономическия университет във Варна, Свилен Иванов, събра поезията си в дебютна стихосбирка. Тя се нарича „На юг от устните, на запад от морето“. Книгата беше представена в Арт салона на Радио Варна. Неин редактор е поетът и издател Валентин Дишев.

Със Свилен Иванов и Валентин Дишев в предаването "Гравитация нула" разговаря Светлана Вълкова:

Ти каза, че Свилен е написал чудна книга и това беше първото нещо, което сподели за нея. Какво се крие зад думите "чудна книга"?

Валентин Дишев: Книгата наистина е чудна. Чудо е, защото за доброто писане и писането, което ще се запомни, трябва да се извърви една пътека. Тя има само три стъпки, но е много дълга. Трябва да има какво да кажеш, трябва да знаеш на кого говориш и трябва да развиеш способността да изречеш нещата така, че те да бъдат разбрани от този, на когото говориш. Свилен е успял да извърви тази пътека, дал си е достатъчно време. Ефектът от всичко това е наистина една изключителна книга. Книга, която ще бъде четена отново и отново.

Можем ли да кажем "късен дебют"? Може ли да се планира дебютът?

Свилен Иванов: Навременен. Дебютът е тогава, когато му дойде времето, тогава, когато имаш нещо, което да споделиш. Създаването на нещо, което си идва с времето, не може да бъде определено като късно или ранно. Дошло е времето и се е появила, благодарение на усилията на много хора.

Каква е предисторията на книгата? 

С. И.: Това са текстове, писани през последните 12 години, но не като стихотворения, а с идеята да бъдат запечатани някакви образи, които са се появили по начина, по който се появяват сънищата. Човек няма контрол над тези неща. Правени са без всякаква претенция да бъдат поетични, да бъдат литература, за мен са по-скоро лични записки на неща, които са били важни за мен и не съм искал да изчезнат.

В. Д.: Свилен разказва историите на своята уязвимост, историята на своя остров и говори на хората, които в наши дни живеят на своите острови на нормалност. Една нормалност, която за съжаление все по-малко е норма.

Каква беше намесата ти като редактор?

В.Д.: Не помня, защото за мен беше до някаква степен процес на взаимно обогатяване.  Целият процес ми се слива в главата в едно усещане за радост и удовлетвореност.

Къде се родиха думите - във времето и в пространството?

С.И : Обикновено такива думи се появяват, когато останеш сам със себе си. Да можеш да спреш мислите си, цялото възприятие на външния свят. (...)

Основните текстове са писани преди 10 – 12 години, когато с Марин (Бодаков) започнахме да си говорим от разстояние и да си мълчим от разстояние, и да споделяме думи и образи. Така се появяваха съвсем иззад ъгъла, изневиделица и си ги записвах в телефона. Стояха си там дълго време и само с него съм ги споделял. Тогава започнаха да се появяват думите.

Наистина ли разкриваш в тези текстове своята уязвимост? Беше ли ти трудно да ги споделиш с читателите?

С.И: Тези текстове не са правени с идеята, че изобщо някога ще напуснат затворения свят, в който са се появили. Когато получих обратна връзка от издателството, бях искрено изумен, че някой е намерил някаква стойност в тях. А що се отнася до уязвимостта -  тя е присъща на нещо, което ти се опитваш да скриеш, нещо, което определяш като своя слабост. Не мисля, че тук става дума за уязвимост, а по-скоро за идея за липса на значимост. Това е моят личен прочит.

Дали неизследваните пространства в теб са ключът към тази книга?

С.И: Писането, създаването на някакво съдържание винаги е било в опит да намериш отговор на въпроси, чиито отговори още не знаеш. В този смисъл тук наистина става дума за неизследвани пространства, защото във всяко едно отношение, на всяко едно равнище ние, хората, знаем много малко за себе си. Писането е опит да си проправиш път през част от онова, което не знаеш за себе си и за света, който те заобикаля.

Какво има в твоя поетичен свят - какви предмети, места, сезони? Лятото, морето, дворчетата, смокините, пейките и много сенки...

С.И: Сенките са много специфично място край морето, а човек познава основно мястото, в което е роден, това ми се вижда предопределено. Сянката затваря личния свят и създава уюта на спокойствието на собственото пространство и го разграничава от пещта, която е навън. Затова тези неща, които хвърлят сянка - клоните на дърветата, старите асми, чардаците на къщата - това са благословените места на завръщането, това, към което винаги се стремиш, както човек винаги се стреми към детството. По същия начин е и със света на сенките - той е обетованата земя, в която все искаш да бъдеш и все стоиш в една гранична позиция... Затова имаме думи - за да създадем световете, които искаме да обитаваме.

Какво има на юг от устните и на запад от морето?

С.И.: На този въпрос мога да отговоря с друг въпрос: Когато си на това място, какво виждаш, накъде гледаш? Това е идеята на заглавието. Тук не става дума за точка в пространството, а по-скоро за точка в личното ти време.

Целия разговор със Свилен Иванов и Валентин Дишев чуйте в звуковия файл: