Художникът Милко Божков: Аз не се виждам без рисуването, то е много голямо спасение

Има ли неща, които не искаш да показваш? Винаги се сещам, когато задавам този въпрос, за една мисъл на Далчев - когато го питат защо не публикува лошите си стихове, а само добрите, той отговаря (цитирам по спомен): "Аз дори отивам още по-далеч - най-лошите не ги пиша". 

Надявам се, че най-лошите не съм ги нарисувал. Не, нямам такава картина - тя може да не е станала, да виждам, че има много кусури, но тъй като е правена в точно определено време, аз не смятам, че трябва да прикривам това, което е станало или пък това, което не е станало. За мен този проблем не е от значение. 

Казвал си винаги, че „Вулкан“ е важен период за теб. Какво стана с духа на „Вулкан“? В какво се превърна той? Дали все още изригва пепел и лава или съвсем замлъкна?

Все едно да ме питаш в какво се превръща човек, когато си отиде. Остава дух и спомен. Това остана от „Вулкан“ – даже повече споменът, отколкото духът.

Изкуството ли подрежда твоя вътрешен свят? Или ти подреждаш нещо?

Не обичам да подреждам нещата на други хора поради тази причина, че не обичам и да подреждам нещата в себе си... Аз не обичам революциите, аз съм еволюционист и затова смятам, че човек се развива и заедно с него - всичко това, което прави... Все пак аз не се виждам без рисуването. То е много голямо спасение! Даже в буквалния смисъл аз се крия в ателието от горещините. Крия се там от глупостите. Крия се от глупаците! Самото занимание е толкова завладяващо - правенето на една картина! Тези високи приказки в света на прекрасното... Ние сме до голяма степен и занаятчии - това не е концептуално изкуство, което да го напишеш. Това трябва да го направиш с ръцете си - може би аз съм по-зависим от него, отколкото то от мен. То е извън мен и ние, които се занимаваме с изкуство, се опитваме да влезем, доколкото то ни допуска или доколкото имаме възможности, да влезем в неговите дълбини.

Казваш занаятчийство, но това, което вълнува, което удря в една картина, то не идва от занаята. 

Ние сме си говорили с много колеги по тази тема. Представете си как би се изпълнила Деветата симфония от музиканти, свирачи, които ужасно обичат музиката, но за пръв път вземат цигулка. И не само това. Да са ученици четвърта година в Музикалното училище или дори четвърта година в Консерваторията. Има едно нещо, което трябва да се усвои, защото то ти помага по-лесно да реализираш творбата. В тоя смисъл занаятът е важен. А не да го превърнеш във фетиш... Това нещо все пак трябва да се изработи. Разбира се, ти можеш да си съвършен занаятчия, рисувач, но ако няма нищо, което те е трогнало теб и да ти е дало посоката - то няма как да се получи. Е, ще се получат бои върху платно, но то няма да развълнува и този, който го гледа. 

Казваш, че не си революционер, но изкуствоведите твърдят, че си носител на някои тенденции в изкуството у нас от 70-те години насам. Как приемаш изобщо тези определения?

Ако ти кажа никак, ще обидя колегите изкуствоведи, защото независимо какво са написали - добро или лошо, това е техният труд, който е равностоен, колкото моя. Трябва да уважаваш тяхното мнение. Аз не обичам да се слагам в някакви чекмеджета. Това е станало, защото съм попаднал на такова място. Тези неща започнаха още в началото на 80-те години, когато дойдох във Варна. Попаднах на хора и в екип с колеги художници, които имаха същите цели - да стане нещо, да направим нещо. Това е характерно за младостта. Може да има нещо вярно, но това не си го слагам като някаква табелка.

Кое в крайна сметка определя стойността на един артист според теб?

Колкото и да е банално - времето. Има толкова не просто добри художници - гениални художници в историята, които  са били забравени от своите съвременници. Дори не са били и запомнени. След това се откриват и преоткриват. Банално е това нещо, но е факт. Може да сме били преди време на гребена на вълната, да са виждали в нас нещо, което прави някакви промени, но е минало много малко време - 40 години... За изкуството сякаш по-бавно тече оценката. 

Трябва ли един артист да се съмнява?

Да, трябва, стига да не го превърнеш в едно безкрайно мазохистично отношение, защото тогава могат да станат също  велики неща, но съмнението те изяжда отвътре. Трябва да се намери някакъв баланс. Затова харесвам дзен-а, защото там се поставяш в някаква уравновесеност. Там има нещо, което много ми допада. Според мен няма човек, който не се съмнява. Само идиотът не се съмнява в себе си. Винаги човек трябва да се съмнява. Мисля, че това е добро качество - да имаш съмнение. Но като си го направил - то е като да родиш дете. Съмнение има първо дали ще е момче или момиче. След това идва съмнението какъв човек ще стане. Но след като си го родил - тръгва по друг път. И какви съмнения да имаш - ти трябва да имаш към него само любов! В случая имаш уважение към това, което си направил, защото това е било част от времето, в което ти си минавал в твоята работа. 

Коя e твоята движеща сила?

Никога не съм си задавал този въпрос. Движещата сила е това, че аз съм щастлив, когато работя това нещо. Това, че съм могъл и все още физически мога да се занимавам с това нещо - рисуването.

Видях един твой автопортрет от 2007 година. Там беше се изобразил като дете. Сега, ако трябва да си направиш автопортрет, какво би нарисувал?

На този въпрос няма да ти отговоря, защото ще имам една изложба през месец октомври във Варна. Там ще имам една картина, която ще отговори на тези въпроси.

Кой е Милко Божков? Ако можеш да го погледнеш отстрани.

Сега, като го погледна отстрани, мога да кажа на варненски: виждам един папардак. 

Но с розова риза.

Значи още по-голям папардак. (смее се). Слава Богу, че не съм с боядисана коса. На една жена това й отива. А един боядисан мъж е като една боядисана картина. (смее се)

Цялото интервю може да чуете в звуковия файл:

Милко Божков

Роден през 1953 г. във с. Ресен, Великотърновска област. През 1978 г. завършва Националната художествена академия (тогава ВИИИ “Николай Павлович”) със специалност “Живопис” при проф. Добри Добрев. Член на Съюза на българските художници.

Още със завършването си участва в редица национални и международни форуми. За периода 1978 - 2010 г. има самостоятелни изложби в България, Полша, Чехия, Словакия, Русия, Австрия, Швейцария, Люксембург, Холандия, Швеция, Германия, Франция.

През 1982 г. е стипендиант на Френското правителство в Париж.

Той е един от двигателите на артистичното средище “Фабрика Вулкан” във Варна, което става територия за свободна изява на артистите.

В периода 1989 - 1999 г. е зам.-директор на Градската художествена галерия - Варна.

Автор е на над 100 самостоятелни изложби в България и чужбина. Участва в повече от 150 колективни национални и международни изложби и биеналета на графиката, рисунката и живописта.

Носител е на награди за живопис. През 1979 г. е удостоен с първа награда на Международния конкурс “Млади живописци”. През 1980 г. е удостоен с първа награда на Биеналето на живописта в Кошице, Чехия. Няколко пъти е носител на първа награда от Биеналето на графиката във Варна. Сред отличията му са наградите “Захари Зограф” през 2002 г. и „Владимир Димитров – Майстора“ (двукратно). През 2016 г. е отличен с орден „Св. св. Кирил и Методий“ – първа степен, за заслуги в развитието на културата и изкуството.

Живее и работи в с. Стефан Стамболово, област Велико Търново.