Сашо Серафимов: Поезията може да промени поета, но едва ли може да промени хората

Сигурно всяка награда има някакво огромно значение за човека, но за мен е тази радост, че книгата ми излезе и колкото повече я чета, по и се радвам. По и се радвам, защото усещам как стихотворенията са живи и постоянно ми подсказват много неща, които аз може би съм забравил, когато съм ги създавал. Те всъщност са като една малка държавица, в която има страшно много дечица-стихотворения и всяко от тях си играе някаква игра: разговарят, влизат в конфликти, бият се... За мен книгата представлява един живот.

Случаят „живот“. Тя е с избрани стихотворения от всикки книги, които си издал. Колко са те?

Мисля, че са девет. Тази трябва да е десетата. Стефан Цанев ги избра. В последните седем – осем години сме в много добри приятелски отношения, за което аз много се радвам. В една среща му казах, че искам да издам книга с избрано от всичките си стихосбирки, той ми каза: „Донеси си книгите, аз ще я направя.“. Не мина и месец и ми предложи вариант, разбира се, имаше и някои неразумни стихотворения, които искаха и те да влязат, и аз ги пуснах в книгата.

Как си се променял през годините като стил на писане, като светоусещане?

Не мога да кажа. Общо взето във всички стихотворения атмосферата е или тъжна, или с ирония и самоирония, нещо, което явно ми е присъщо.

Но винаги позицията е силно хуманистична, което е много важно за всяко творчество.

Да, така е. Ако ти не искаш хората да чувстват любов, болка, страдание от това, че нещо лошо се случва, когато четат произведенията, тогава за какво? Може би за радост понякога, но общо взето поезията е изкуство повече на тъгата, отколкото на радостта.

Диша ли Добруджа в твоята поезия? Ти си избрал да живееш тук. Тази така наречена по римско време провинция Малка Скития твоят дом ли е?

Винаги, когато съм излизал извън страната, съм изпитвал някаква тъга по това, което съм оставил. За мен домът, приятелите са една картичка, която постоянно се явява пред очите ми - жива. Някак много трудно се вмествам в чужди пространства. Това е сигурно любовта към мястото, където си живял, паметта на мястото. Защото както ти помниш мястото, най-вероятно и то те помни, ти си се нагодил към него и то се е нагодило към теб. Това са места, в които човек живее със своето вътрешно и външно усещане за света.

Смяташ ли, че поезията може да променя хората?

Да, поезията може да промени поета, но едва ли може да промени хората.

Тогава за какво е поезията?

Много е съмнително това – колкото по-цивилизовани ставаме, толкова по-жестоки войни водим. Виждаш какво става в Русия, какво става в Израел...Там няма поносимост към човешкия живот, всичко е унищожение, смърт. Няма детство, няма възраст, всичко е унищожение, толкова жестоко, че нямам думи да го изразя. И това го наричаме човешки свят! Това не може да бъде човешки свят. Това е някаква зверщина, нещо, което е против вътрешния духовен свят на човека.

Все пак има и друг свят...

Има и друг свят, но какво можем да направим ние за тези хора, които ги убиват ежедневно?!

Разбира се, поезията е нещо, което се появява навсякъде, тя е в нашия живот, съществува в нас, защото ние сме все пак душа и тяло, и дух. Човек се нуждае от нея, както се нуждае от музиката и от другите изкуства, защото тя създава един друг, вътрешен дом на човека. Не битийния, а духовния дом, в който душата и духът могат да се разхождат и да живеят спокойно, в уют. Те предизвикват тялото, дават му нови емоции, чувства, нови усещания. И както тялото владее духа, така и духът владее тялото. 

Цялото интервю може да чуете в звуковия файл: