Лесна работа: Денят на Земята

Обикновено през април се сещаме колко мила ни е Земята и колко много обичаме природата. Като стана дума за това, време е да спазя неотдавнашно обещание и да доразкажа история за туризъм.

Връщам се във времето и ето ме като дете.

Дойде ли април, с мама стягаме раниците и се втурваме напред – към природата. По онова време намирам природата за красива, но за изключително опасна.

Докато групата се наслаждава на приказни гледки, аз може да съм в поетично настроение, но не се увличам. Сигурна съм, че наоколо дебне кръвожадна мечка и следи всяка моя стъпка.

Може да сме в рая на приказните пейзажи, но в детската ми глава се върти друг филм. В него мечката набързо се е докопала до мен, вече ме е изяла, погребват ме с духова музика и две снимки. Първата - естествено моя. Втората - на мечката, която така безцеремонно е покосила живота ми още преди съществената му част да започне. Точно се унасям в страхотното парче, което оркестърът свири в моя чест, внезапно водачът прекъсва неистовия галоп на фантазията ми. Обявява кратка почивка. Спираме. Запасите с храна ме привличат като магнит. Набързо изгълтвам десетина милинки. Така и така ми предстоят мечка, апокалипсис, духова музика... Поне да ги посрещна добре нахранена.

В следващите часове, вместо очакваните от мен драми, се случват радост, красота, чист въздух, априлски сняг в планината. Така стигаме до финалното пързаляне. Стръмно е.

Внимателно наблюдавам как останалите се спускат по премръзналите камъчета. Спирам да мрънкам в момента, в който осъзнавам, че няма как да остана сама тук, насред нищото, при положение, че цялата група славно се изтегля надолу. Скоро съвсем ще притъмнее. Кой знае къде е онази мечка, която в сладките си мечти ме вижда на солидни порции .... Може в мислите й да фигурирам върху поднос от естествен материал, с лимонче в устата и артистично нахвърляни по мен борови клонки. За цвят и за разкош. Сигурно е някъде наоколо и бърза, бърза към мен. Тогава вземам категорично и смело решение. Сядам по задни части върху камъните и си представям, че съм на пързалка. Групата, на която й трябват минимум десетина-петнайсет минути да стигне до дискретната пътечка, онемяла от изненада, наблюдава шеметното ми спускане. Минута, не повече. Супер рисковано, но за сметка на това кратко и с успешен финал. Мечката е измамена, аз се приземявам в краката на смаяните си спътници и... ще живея.

Днес гледам на всичко това по съвсем различен начин и съм безкрайно благодарна на мама, която без да обръща внимание на вечното ми детско мърморене, ми показа цял един изумителен свят. Свят, който всеки миг очарова с прелестните си картини, прегръща с ухание на борове, дарява ни свободата на опияняващия си въздух, посреща ни с усмихнатите личица на цветята, добавя настроение с пухкавите бели облачета, които жизнерадостно се гонят по небето и закачливо променят формите си. Свят, който въздейства с всеки детайл – от мистичния звук на ехото, което се търкаля по баирите до сладкия аромат на горски боровинки.

Днес е денят на Земята. Тя заслужава нашата обич и грижа. Всяко докосване до природата носи усещане за щастие. Разполагаме с това невероятно богатство.

Лесна работа е да го пазим и ценим.

Само така ще можем да му се наслаждаваме година след година, поколение след поколение.

Автор: Даниела Иванова