Лесна работа: Разходка с куче - продължение

В миналото издание на рубриката „Лесна работа“ чухте как започва разходката с домашния ми любимец. Той непринудено и от сърце произвежда няколко събития и се втурва с отдаденост да разравя купчинка пръст. Възмутен старец настоява да разбере какво копае животинката. Отговорно го информирам, че кучето търси трюфели. Ще ставаме богати.

Пределно ясно ми е, че кучето нищо не търси, просто си копае.

Старецът явно е от хората, за които всяко действие е с причина. Той отминава, видимо доволен, че не представляваме заплаха за сградата, квартала или държавата. Представям си как през следващите дни компетентни граждани организират хайка за трюфели по главната улица, защото се намираме именно на нея.

Нямам време да се фокусирам върху картинката, тъй като срещу нас се задава човек, който разхожда вълк. Вцепенявам се да не стане крамола, защото моето куче много не отбира с кого да поспори за нещата от живота. Боже, добре че още не са тръгнали из града с лъвове и пантери. И без друго става все по-рисковано да се живее, но поне засега оцеляваме след разходките.

До раздори не се стига, тъй като по пътя минава моторист, надънил до дупка АС/. Кучето ми е във възторг. Започва да вие в ритъм. Споменах ли, че е музикално? Предпочита Арета Франклин и Юрая Хийп, но явно днес е щастливият ден на АС/.

Гражданка се възмущава:

- Усмирете го малко! Много е шумно!

Отговарям, че то си е мирно. Не се нуждае от допълнително усмиряване. Просто улавя атмосферата на града и се опитва да се слее с нея. В този момент то спира на ъгъла и отказва да помръдне. Проследявам погледа му. Задминал ни е младеж с баничка в ръка. Естествено. Аз моята животинка я държа гладна, не й купувам специални гранулки, не й давам наградки с вкус на сьомга, телешко и боровинки, не деля с нея вечерята си... Нищо от изброеното. Само глад и тормоз. Ако вземат на сериозно гладния й поглед и оплакванията, природозащитниците ще ме погнат.

- Хайде, миличко, да вървим. Моля те!

Не! Седи на ъгъла и тъжно гледа отдалечаващата се закуска. Добре, че минава момиче със страхотен парфюм и моят домашен любимец, унесен, се втурва след зашеметяващото ухание. Имам късмет, че сме в една посока. Нищо чудно след разходката да успея да прескоча до офиса преди края на работното време. Добре, но момичето подминава нашия вход, а кучо продължава подире му. И ме тегли, и ме дърпа. Невъзможно е да се приберем. Абе, хора, стига с тези банички, стига с тези парфюми! Съобразявайте се малко! Явявате се мощен магнит за чужди домашни любимци, а техните стопани също носят душа, имат планове за деня, работно време и други такива подробности...

Парфюмът е забравен, щом се появява съседката с хъскито, което много ме харесва. То идва да ме поздрави, аз му се радвам. Моето юначе скръцва със зъби и се хвърля върху мен, за да осветли населението, че аз съм лично негова и никой няма право да ме

доближава на повече от метър. Акцията е успешна, но вече изглеждам екстравагантно - с панталон на кални лапички. А си мислех, че ще стигна до работа...

Мога дълго да разказвам за бели, предизвикателства, нервни сривове, но спирам дотук. Който има куче – знае: тези неща губят значение пред безграничната, безрезервна, слънчева и всеотдайна любов, която получаваме. С нея всеки ден е по-топъл, усмихнат и добър.

Автор: Даниела Иванова