Гери от Враца - едно от децата с жълта панделка

"Една седмица бяхме в протезния център и ми показваха как да ходя, да сядам и после ми казаха, че две седмици ще се упражнявам вкъщи, за да мога да свикна. Самото място да свикне на натоварването, защото досега не е имало такова натоварване, да може да свикне и да няма болка... Хубаво е, да... Изисква търпение, упоритост и упражнения. Без тях няма как да стане. На моменти може да ти се струва, че не се получава, но изисква време, няма как да стане от днес за утре."

Гери е едно от децата, които животът учи на всичко. Едно от децата, за които днешният ден е специален, защото се сещат за тях. За това, че са болни, нуждаещи се и борещи се. И както всички деца, не знаят точно какво ще се случи с тях, вярвайки, че всичко ще отмине така, както е дошло - бързо и безболезнено. Истината обаче никога не се припокрива с детските очаквания.

"Доста малка бях тогава. Първоначално не очаквах, че толкова много години ще продължавам така. По-кратко мислех, че ще бъде... Това са неприятни спомени, на болка от това, че си далеч от приятели, близки... Не е лесно."

Гери определя себе си като позитивен и намиращ надежда човек. И успява да бъде. Почти винаги.

"На моменти не се получава, но се старая да гледам по-позитивно... Има моменти, в които губя надежда. Вече дори чакам трети-четвърти ден докторът да ми каже, че ще си тръгна, но и аз не знам дали ще си тръгна още от болницата. Но важното е да са добри резултатите, пък ще потърпим още малко... Не трябва да се отказват хората да търсят надеждата. Трябва да се борят, да видят надежда, дори когато не се вижда, дори когато ти се струва вече, че няма накъде и не се получават нещата, винаги има надежда. Дори и в най-лошите ситуации може да се намери нещо хубаво... Може би сам трябва да потърсиш надеждата. Като излезеш навън, сутрин, като се събудиш, да погледнеш слънцето, дори то може да ти даде надежда - всяко малко нещо, малките неща."

Едно от децата на България, страдащи от онкологично заболяване. Това е Гергана Петрова. Гери, която и днес е в болница, и днес продължава да се лекува, и днес търси надежда, и днес се е учила да ходи. И не ѝ е за пръв път. Но не спира да се усмихва и да вярва в надеждата. И не само, че вярва в нея, но не спира да я търси - в хората, в природата, във всичко наоколо. Търси я, дори когато не вярва, че ще я намери. Защото надеждата умирала последна. И докато още я има, ще го има и животът.