"Някъде все още има слънце" - личния дневник на едно чешко момче

Майкъл Грюнбаум, наричан просто Миша от всички, които го познават, е само на девет години, когато нацистката армия на Хитлер нахлува в родната му Прага на 15 март 1939 г. Той не знае, че това е не просто последния нормален ден в живота му за следващите пет години, а е първия ден от една смъртоносна лудост, опитала и почти успяла да отрови света.

Може би сте чели или поне сте чували за „Дневникът на Ане Франк“ – едно от най-разтърсващите свидетелства за събитията от Втората световна война, но съм почти сигурна, че за пръв път чувате за дневника на Миша Грюнбаум. Ане Франк не оцелява, но Миша успява и седемдесет години по-късно ни разказва своята история в книгата си „Някъде все още има слънце“.

Написани в съавторство с писателя Тод Хазак-Моуи, тези мемоари на една от жертвите на Холокоста са още едно парче от историята, която никой не бива да забравя, за да не допуснем никога да се повтори.

Миша живее в Прага – столицата на тогавашна Чехословакия – с майка си Маргарет и баща си Карл. Също и с по-голямата си сестра Мариета. Бащата е успешен адвокат, което позволява на семейството да живее добре и спокойно до онзи мартенски ден. Скоро семейството е принудено да се пресели в еврейското гето, а после започват нещастията. Карл Грюнбаум остава без работа. Безумните правила на нацистите оставят все по-малко въздух за дишане. Следва и може би логичната загуба, когато бащата е отведен от двама есесовци, за да не се върне никога вече или поне не жив. Депортацията на Маргарет, Мариета и Миша в концлагера Терезин не е изненада.

Той не знае, че това ще е неговия свят в следващите над две години. Не знае и че ще излезе от Терезин като герой, благодарение на хората, с които съдбата ще го срещне там. В детското крило на лагера Миша попада под грижата на твърде бързо порасналия Франсис Майер – мадрихът на нешаримите от стая L417. Вожд на своите малки орли, Франта е решен да направи от нешаримите един организъм, способен ако не да се бори срещу нацистите, то поне да оцелее в безумните условия, в които мнозина други не успяват. Поставени в нечовешко положение на непосилен труд, глад, студ и болести, децата на Терезин нямат друг избор, освен да пораснат или да умрат. И те порастват. Но това се оказва недостатъчно, за да се спасят всички.

Само през стая L417 в Терезин минават осемдесет деца, припознали себе си като нешарими. Оцеляват едва единайсет. Общо почти 35 000 души губят живота си само в това преддверие на ада, откъдето тръгват голям брой от ужасяващите транспортни влакове за лагера Аушвиц в окупирана Полша. Всеки от обитателите на концлагера, намиращ се само на около час път с кола от Прага, знае, че рано или късно името му ще се появи в транспортните списъци и ще бъде качен на някой от онези влакове, с които заминават хиляди, но не се връща никой. Единствената надежда е, че някъде по света все още има слънце и рано или късно то ще огрее и над отровените от нацизма територии.

„Някъде все още има слънце“ е една от малкото книги, в която деца разказват за войната така, че да бъдат разбрани от други на своята възраст дори десетилетия след описваните събития. Миша Грюнбаум по своя си начин ни учи, че никога не е достатъчно страшно, че да не може да стане още по-страшно, никога не е достатъчно зле, че да не може да стане още по-зле. Но ни учи и на надежда и мъжество. Учи ни на оцеляване там, където сякаш никой не би могъл да оцелее. И милиони не оцеляват. Но той успява. Със зашеметяваща непосредственост и чистосърдечност едно дете споделя своя светоглед, своето виждане за ужасите на войната.

В книгата читателите могат да видят и няколко снимки на документи от личния архив на Михаел Грюнбаум. Например една избледняла бележка, с която животът на трима души бива спасен в замяна на няколко плюшени мечета. Или страници от споменника, който приятелите на Миша му правят, докато той лежи в болничната стая. Те са само една незначителна част от колекцията свидетелства за онези събития, която Михаел и майка му събират и съхраняват в продължение на десетилетия, а в последствие той я дарява на Мемоарния музей на Холокоста в САЩ.

Финалист за Националната награда за еврейска литература, носител на наградата „Златен медал за избора на родителите“ и носител на наградата „Юрика!“, както и на сребърна награда за детска нехудожествена литература, книгата „Някъде все още има слънце“ е преведена вече на 12 езика и със сигурност добавя важно парче към историята, която винаги сме си мислели, че познаваме в подробности.