Тайната на "Столетниците – благословия или орисия"

Когато човек отвори книгата „Столетниците – благословия или орисия“ на телевизионната журналистка Мира Добрева, в повечето случаи го прави поради една причина – заради Мира Добрева. Когато я затвори обаче, пред очите му нейният образ вече се е изгубил, за да отстъпи място на нейните герои, и точно в това се състои тайната на добрата журналистика може би – да накараш хората да се замислят за други хора.

„Столетниците“ започва живота си като телевизионен проект, в рамките на който Мира Добрева издирва и записва разказите за живота на най-възрастните членове на нашето общество – онези, които са оставили зад гърба си поне век. Но не само. Записвайки техните уникални житейски истории, тя всъщност записва историите на цялото ни общество. Дава правдиво описание на отношението ни към остаряването и старостта като естествени процеси, а то – отношението към тези най-уязвими членове на същото това общество – понякога ни изненадва, не винаги приятно.

Какво всъщност е да остарееш? Какво е да остарееш в България? Всички сме чували за Япония, където да доживееш до сто години си е едва ли не традиция, но какво е да го постигнеш тук, из нашите географски ширини? На тези въпроси отговарят всички, на които им се е случило. Дали някой отговор изненадва? Дали нечия рецепта за дълголетие ще прозвучи странно, дори абсурдно или напротив – всички тези хора споделят една и съща тайна?...

Възрастните герои на Мира Добрева разкриват един свят, който често не забелязваме и понякога дори нарочно го игнорираме, дали защото не се замисляме, че старостта е нашето общо бъдеще, или именно защото се замисляме и тази мисъл ни плаши. В едно консуматорско общество, в което младостта и красотата са се превърнали в инвестиция, да остарееш изглежда все по-страшно и дори непоносимо. Но все пак се налага. Както казва и Бърнард Шоу, „да се старее е отегчително, но е единственият начин да се живее дълго“.

Героите на Мира Добрева говорят за годините си откровено, понякога с усмивка, може би по-често с тъга, но преди всичко с дълбокото убеждение, че животът, макар и тежък на моменти, си остава ценен. Остава пълен с възможности да станеш още малко по-добър, дори когато тялото ти те предава. Често пъти тези хора са избутвани в най-затънтеното ъгълче на забравата, биват обявявани за неспособни, ненужни и дори излишни. Обществото не знае какво да прави с тях, как да използва онова, което те все още могат да предложат.

А те наистина имат какво да дадат! Понякога – дори повече от онова, което дават мнозина в активна възраст. Предлагат простички истини за достойнство, като прозрението на баба Еленка от Свиленград, която след век живот вече има куража да признае: „Аз не съм суеверна, не съм и набожна. Обаче не съм и безбожна.“

С типичната за професията ѝ прецизност, но най-вече с прецизността на добър човек, който има очи за чуждата болка, Мира Добрева осветява проблемите на столетниците. Записва и предава уроците и посланията им. И, оказва се, те са много по-приложими и важни от уроците на всички модерни лайвкоучове и гурута, на всички телевизионни проповедници и претенденти за месии. Столетниците не те учат как да станеш успешен, богат, независим, не те учат как се гради шеметна кариера или как се търгува с ценни книжа на фондовата борса, не ти дават съвети как да вземеш ума на интервюто за работа утре или как да продаваш с голяма печалба. Те те учат как да остарееш с достойнство, ако можеш, като човек, който един ден ще липсва на другите.

Е, някои могат да те научат и на малко севернокорейска история или да се скарат с теб за политика, след което да спрат да ти говорят за месеци наред, но то това е част от очарованието им. Заработили са си правото понякога да са и чешити.

В този контекст „Столетниците“ не е просто книга с историите на група възрастни хора. Не е просто колекция от лични истории, изпълнени със съжаление. Сред съжалението често пъти се прокрадва и смях или онова особено умиление, което възрастния човек изпитва, докато гледа как децата се боричкат в пясъчника, въобразявайки си, че са пораснали. Всеки разказ в книгата е едно напомняне за нашата собствена уязвимост, която дебне иззад ъгъла. Напомняне, че утре нас ни чака същото. И вероятно пак от нас зависи дали ще направим собствената си старост благословия или тежка орисия.

Както обичаше да се шегува великолепния Джоко Росич: „Деца, внимавайте какво правите със себе си, защото вчера, някъде около два следобед, бях на вашите години!“. И ей там, на няколко крачки пред нас, е моментът, в който и ние като баба Афизе от родопското село Чеплетен може би ще успеем да си кажем без гняв и горчивина, а с облекчение: Издържахме го тоя жувоть! Издържахме го. Мина… Свърши.