"Дефицит", но на какво?

В началото на 1990 г. на големия екран излиза един филм, заснет още преди паметния 10 ноември 1989 г. Един от последните социалистически филми, който обаче по всички правила и закони на онова време, не би трябвало да съществува. Става дума за „Дефицит“ с участието на Катя Паскалева, Надя Тодорова и Ели Скорчева, заснет по сценария на българския режисьор, драматург, сценарист и писател Евгений Тодоров. Излъчен и… странно забравен. За причините можем само да предполагаме. Може би защото в него се говореше за корупция и рушвети, за невъзможността да съхраниш достойнството си, ако не „влезеш в играта“. Може би защото разкриваше пълната картина на социализма без изкуствения патос, без цензура, без свенливост. Неудобен за социализма по очевидни причини, но изненадващо оказал се неудобен и за новия обществен и политически строй.

Почти 35 години след премиерата на филма Евгений Тодоров се решава да превърне сценария в роман и в самото начало на 2024 г. книгата е факт. „Дефицит. Нашата 1984-а“. „Нашата 1984-а“ като отговор на необяснимата, но очевидно набираща скорост в последните години носталгия по „онова време“. И може би точно затова оценявана високо от едни и ненавиждана яростно от други.

А по време на „онова време“, ако махнем розовите очила на носталгията, реалността беше такава, че трябваше да имаш свои хора за всичко, да даваш рушвети за неща като книги, портокали, кубчето рубик и дори за тоалетна хартия. Партията пък бе поела, при това отлично, ролята на българския Биг Брадър. Но може би най-зловещото беше, че очи и уши на този нашенски Биг Брадър често пъти се оказваха не просто някакви близки и далечни познати, а дори собственото ти семейство – човекът, който ти се е врекъл в любов и вярност, детето ти, брат ти или сестра ти, родителите ти, съседът, с когото от петнайсет години делите парчето хляб и нелегалните видеокасети с „упадъчни“ западни филми…

Но хората като цяло имат удивително къса памет за такива неща. Предпочитат да забравят как пак по „онова време“ за един виц можеше да попаднеш в затвора, как се налагаше да търсиш дебели връзки и да даваш още по-дебели рушвети, само за да си купиш нов телевизор, хладилник или автомобил, как за жилище в града се чакаше по десет и повече години. Забравят режимът на тока, опашките, нямането, търговията под масата, доносите, деленето на „наши“ и „по-наши“. Вместо това предпочитат да си спомнят с умиление за билетчето за градски транспорт на стойност 6 стотинки.

За Елисавета Митрева, позната просто като Елка, животът на село е започнал да доскучава. Не че има от какво толкова да се оплаче, но няма и с какво да се похвали. А и тази вечна миризма от прасетата, които родителите ѝ от години отглеждат полулегално, ѝ е втръснала до писък. Тя и брат ѝ са отраснали с нея, прасетата осигуряват на семейството повече от охолно съществуване, но Елка вече иска нещо по-добро за сина си Кирчо. Иска нещо по-добро и за себе си. Например апартамент в близкия Пловдив. Иска онова, дето го имат гражданите. Нима трябва да прекара целия си живот в това забутано село, с прасетата и камбите като родителите си? Да наричан сина ѝ „Прасчо“ и да пишат по вратата им „Гадове“ всяка година покрай 9 септември?

Само дето Елка има лошия късмет да иска тези неща във време, в което не е никак лесно да имаш каквото и да било. Затова се заема да си го осигури сама, по „втория начин“, който се оказва и единствен. Като за начало си намира работа като контрольорка в градския транспорт на Пловдив, а след това…

След това започва разбиването на идеалите един по един и сбогуването с тях парче по парче. Започва трудното проглеждане за истината зад политическите лозунги, зад изкуственото въодушевление на манифестациите, зад патриотичните уроци на другарката Роза от селското училище, зад кутиите с шоколадови бонбони, разнасяни из някои учреждения и зад фасадата на неподкупност, демонстрирана от властниците. А една случайна среща с „Първия“ не само че не успява да върне нещата по местата им, но дори съвсем ги обърква. И Елка не без доза справедлив гняв трябва да признае, че живее в държава, в която колкото и да искаш да си честен, системата просто не ти го позволява. Че цената на честността е човешкото ти достойнство.

Разбира се, невъзможно е да не направим паралел между „Дефицит“ на Евгений Тодоров и страховития роман-антиутопия „1984“ г. на Джордж Оруел. Всъщност самият автор прави тези препратки, както и такива към една друга, не по-малко страховита книга на Оруел, в която животните в една животинска ферма, точно както хората в условията на комунизъм, уж бяха равни, но някои се оказваха по-равни.

Разликата между оруеловата „1984“ и „Нашата 1984-а“ е тази, че нашата въобще не е дистопия, а си е челно преживяна история, при това сравнително скорошна. Преживяна е корупцията, дефицита не само в материално, но и в духовно отношение, комунизма, опитите за контрол на всички възможни нива. Преживени са режимът на тока, купоните, опашките за какво ли не, липсите на елементарни стоки, услуги и права, преживян е страхът и усещането за невъзможност да водиш достойно съществуване като честен човек, колкото и да ти се иска, ако не дадеш рушвет или не познаваш когото трябва.

Може би на романа „Дефицит“ в крайна сметка трябва да се гледа като на лекарство. Лекарство против симптомите на онова заболяване, което обикновено започва с носталгична въздишка. „А пък едно време…“