Уиски – пухкавото доказателство, че любовта идва неочаквано

публикувано на 07.11.25 в 15:30 | Интервю

Фрагмент от ''Цветовете на деня''

Update Required To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.

Стана студено и започваме с котките. Ами, да - сега е най-приятния момент, в който котката да дойде в скута и да се сгушите...и да чуете онзи приятен, успокояващ звук - мъррррр. Историята на Уиски е истински трогателна. Той е подарък за своята стопанка Виктория Витомирова, която всъщност изобщо не е искала да има котка. Но, както често става в живота, понякога най-хубавите неща идват неочаквано.

Днес Уиски вече е на две годинки - уравновесен и спокоен. Не е онова малко „камикадзе“, което помним от детските му дни - когато изскачаше изневиделица зад дивана или от под масата и те караше да подскачаш. Истински коте-терорист! Сега обаче това време е зад гърба му. Уиски е превърнал в мечтаната котка - не драска, не къса, не съсипва нищо. Не си точи ноктите в дивана, а Вики, разбира се, е повече от щастлива. И с право! Гальовен, мил, добър - направо душичка. Кой няма да е?!!?

Единственото, с което може да се „похвали“, е малката си претенциозност към храната. Уиски яде само от своята си храна - гранули и паучове. Да, от по-скъпите са, но нито пилешко, нито сиренце може да го изкуши. Странно, нали? А въпреки тази избирателност, напоследък е натрупал едно-две излишни килца. Но какво от това - чарът му си остава непроменен. Уиски е в сиво и бяло, с мека, дълга козина и толкова пухкав, че ти идва да го сгушиш и да не го пускаш повече.

"Реално историята на Уиски е много различна. Нямах представа, че то ще се окаже при мен. В общи линии никога не съм имала намерение да си взимам котка, защото, както и ти знаеш, правили сме вече материал за Кая, моята немска овчарка, която така или иначе си отиде в двора на село, защото стана като магаре и реших, че нямам... То това беше ясно? Така, реших, че нямам нужда вече от домашни любимци, но историята започна преди две години, когато, както и слушателите най-вероятно знаят, взех доста активно участие в една кампания за набиране на средства за лечение на едно детенце тук от Видин. Става дума за Сими, както аз много обичам да го наричам – малкото момче с голямото име. Реално в един от пътите, когато все още работех тук, отидох да взема интервю от майката, Лора. Така внезапно в стаята до мен се появи нейната котка, която е толкова красива, че няма да прекаля, ако кажа, че може би е най-красивата котка, която съм виждала на живо. Реакцията ми беше съвсем разбираема – погалих я и може би съм се изпуснала, най-вероятно тогава, пред въпросната дама, казвайки: „Господи, и аз искам такова котенце, прекрасно е!“ Няколко месеца по-късно, след като мина благотворителният концерт за Сими, на връх рождения ми ден – на 24 април – Лора ми се обади и ми каза: „Вики, трябва спешно да те видя.“ Отидох при нея и тя дойде с едно малко кашонче от някаква играчка за фина моторика детска. Озадачих се, разбира се, зачудих се какво прави, Боже мой, тази играчка и защо ме вика въобще – така и не ми обясни по телефона. В един момент, отваряйки кутията, там беше Уиски. Реално това е бебето на тази котка, в която аз така и се влюбих от пръв поглед.

Уиски е много добро коте, разказва Вики.

"Истината е, че той наистина е много добър. С ръка на сърцето мога да кажа, че нито една поразия у дома не е направил за тези две години. Нито пък сме имали хигиенни проблеми с него. Нито пък е дъвкал, драл нещо. Реално погледнато, той е котката-мечта. Яде и спи основно. Играе си, но в рамките на съвсем нормалното – още повече, че двете ми деца издевателстват над него от време на време. Откровено ми е страшно жал, но той търпи всички тези „инквизиции“. Няма какво да ме учуди – наистина е много добър."

Понякога животът тихо ни поднася подаръци, които не сме поискали, но без които после не можем. Така е и с Уиски - сиво-бялото, пухкаво чудо, което се промъква в деня на Вики и остава завинаги. Той вече не е онова малко камикадзе, което подскача из хола, а спокоен приятел, който просто е там - до нея, когато светът утихне.

Има нещо особено в начина, по който котките усещат хората си. Без думи, без жестове, само с присъствието си. А когато Уиски се сгуши в скута ѝ и замърка тихо, всичко някак си си идва на мястото. Навън може да е студено, но вътре - топло, меко и спокойно. И, може би, именно в това се крие магията - че понякога една котка е достатъчна, за да ти напомни колко хубав може да бъде животът.

Последвайте ни и в Google News Showcase, за да научите най-важното от деня!

Споделете

Уиски – пухкавото доказателство, че любовта идва неочаквано

Да обръщаме взор към Бога - извор на светлината

Има ли решение проблемът с безводието

Как работи моделът "плащаш, колкото изхвърляш"

Кога ще заработи Социалният план за климата

Мотористи закриват сезона с импровизирана среща във Видин

Болницата в Лом очаква своите нови библиотечни пространства

В "Музикална зона" на 27 ноември 2025 слушаме ZZ Ward

За БНР

Радио Видин