Мирно! Идва армейски генерал

Задължителната казарма за мъжете в България е отменена от 2007 г., но мине се не мине известно време, все някой амбициозен политик, надъхан общественик или друг подобен кандидат за слава ще се сети да лобира за връщането ѝ. Зер останали сме беззащитни пред света, а той само това дебне. Пък и в казармата, видите ли, се ставало мъж. Там се учели момчетата на ред и дисциплина. Да се чуди човек каква е работата на родителите им при това положение, но кои сме ние, че да задаваме неудобни въпроси. Неудобни и за родителите, и за армията. Момчетата май никой не ги пита – и преди 2007 г., и сега. А те имат какво да кажат, особено онези, които са имали възможността да разберат от първа ръка за какво иде реч.

Всички сме чували казармени истории. Озове ли се човек на маса в компания с двама или повече мъже, няма начин в някакъв момент да не се отвори темата за армията. И се започва с истории коя от коя по-нелепи и безумни за простащина и злоба, но и за приятелства и малки геройства, за пиянства, глупост и безотговорност, но и за откритието, че може би има начин да оцелееш.

В романа си „Когато бях армейски генерал: Приключенията на храбрия войник Мишев през студената война“ „стършелът“ Михаил Вешим, някогашен старшина школник Мишев, дава своя принос в спора, разказвайки за собствения си опит в тази мелачка за хора и индивидуалности. Не спестява нищо на никого, в това число на себе си, докато търси отговорност за изгубените две години и три месеца от младостта си. Вероятно има право да си го позволи, щом 30 години не успява да забрави номера на личния си автомат „Калашников“.

Всъщност кога забравяш номера на автомата си, който доскоро си рецитирал по навик всеки път, когато някой те пита за номера на телефона ти, за ЕГН-то или кой номер обувки носиш? Дали не е когато покрай теб започне да се навърта господин Алцхаймер, единствен способен да се пребори с последствията от задължителната военна служба върху психиката?...

Да служиш в Народната армия в началото на 80-те години на ХХ век си е предизвикателство с елементи на невъзможност, с което родените в новото хилядолетие няма да се сблъскат може би никога. Освен да можеш да разглобиш автомат „Калашников“ за под десет секунди и да не се къпеш със седмици, трябва да си готов да пишеш безсмислени доклади до полудяване, в които задължително да отдаваш дължимото на партията-майка, да слухтиш за „подривни елементи“ сред другарите си и да те пращат „на розите“ за щяло и нещяло, но най-вече защото майка ти е обикновена лаборантка, а не продавачка в Кореком. Едно е вярно обаче! Без значение дали излизаш от казармата по-мъж или не, със сигурност не излизаш същия човек, който си бил на влизане.

Във време, в което нелепиците сякаш са навсякъде и във всякакви форми, а особено много от тях са и с пагони, за съжаление, какво е нужно за оцеляване в Народната армия? Според Михаил Вешим жизненоважно е да си чел, разбрал и обикнал „добрия войник Швейк“. Чел ли си „Швейк“, все някак ще оцелееш и в армията, и в живота. Ако поради някаква причина смяташ, че задължителната казарма трябва да се върне, пак е нужно да прелистиш „Швейк“ и е много вероятно да ти мине. А може и да не ти мине. Виж, безсилен е храбрият войник, ако решиш да го вземеш за компания, докато си търсиш булка обаче. Жените поради някаква причина не успяват да видят очарованието му.

„Когато бях армейски генерал“ е продължение на книгата „Когато бях морски капитан“. А би могла да се казва „Един хуманист, въоръжен до зъби, с автомат и зареден пълнител, разказва“ или „Зле възпитан идеологически Швейк като армейски генерал“. Той Вешим нито е бил морски капитан, нито армейски адмирал, ама можеше и да бъде. Успява да стане само старшина школник – едно все пак добро постижение, защото, както сам казва, „всички военни чинове си приличат по безумието си, но старшините са безумни по своему“. Само да не беше тази му чудатост свободолюбието. Но пък умее да разказва – уж така, с хумор, а всъщност съвсем насериозно, съвсем на принципа „добре, че е шегата, та да си кажем истината“. Затова и разказва как армията може да вкара в пътя дори Бетховен, има ли двойник Цола Драгойчева, докъде стигаш, когато поведеш война за банята, и колко метра Народни вафли има до уволнението. Около двеста са, ако ви интересува.

Михаил Вешим е български писател и сценарист, автор на фейлетони, разкази и романи и главен редактор на вестник „Стършел“. Негови разкази попадат в „Антология на световния хумор“, публикувана във Виетнам през 2002 г., наред с разкази на Марк Твен и Уди Алън. През 2008 г. става носител на Националната награда за цялостно творчество в областта на хумора и сатирата „Райко Алексиев“ заедно със сатирика Васил Сотиров. По романът му „Английският съсед“ е направен сценарий за едноименния филм с режисьор Дочо Боджаков. Същият роман е и една от двете български книги, номинирани за литературната награда на Европейския парламент.