"По ръба" с Калина Андролова: Глобалният диктат върху националната власт

Резултатът от хитрото лавиране е, че България окончателно загуби възможността да бъде енергиен център на Балканите. Ние също така губим методично абсолютно всичко, във всички сфери на икономическия живот, и се превръщаме в територия на бързообедняващи потребители на сигурност, доставяна отвън! Енергийна, продоволствена, военна, информационна и т.н. Оборудването за АЕЦ „Белене“ се оказа непреодолима пречка за реализиране на други възможни проекти в енергетиката, защото винаги изникваше съображението, че имаме оборудване, платили сме го и следва нещо да го правим. Нека си припомним, че ПП демонстрираха още при кабинета „Петков“ едно фрапантно намерение да преструктурират енергийния сектор. ПП и ГЕРБ гледат на продажбата на руските реактори като на освобождаване от отговорност нещо да се прави с тях. Сега правителството ще бъде в по-удобна позиция да започне да придвижва някои елементи от злополучния меморандум с IP3, чиято същинска цел беше да се лансира идеята за закупуване на малки модулни реактори.

Шумът, който се вдигна покрай продажбата на руското оборудване, донякъде цели и да отвлече вниманието от това какво съдържа списъкът с искания към българската държава от страна на Украйна. Ако не беше оборудването, всички медии щяха да обсъждат единствено списъка и има ли в него искане да предоставим нашите системи за противовъздушна отбрана на украинската армия. На въпрос дали Зеленски е поискал и ПВО-то, министър Тагарев заяви, че е поискано всичко, без летателни средства. Затова цялото внимание на обществото беше привлечено от края на проекта АЕЦ „Белене“, за да може списъкът да остане на втори план.

Човек е добре да се замисли, защо българските политически елити през всичките тези години нямаха енергийна стратегия и политическа сила, за да реализират един сложен, но необходим проект като строежа на два нови атомни блока. Първо, енергетика без държавна воля не може да се прави. А ние вече 30 години живеем в посттоталитарна действителност, която се характеризира с истерични действия да се откъснем завинаги от комплексиращото ни минало, затова опитваме да въдворим пазарния фундаментализъм като съзидателна среда по един още по-краен начин. Както казва Ярослав Говин, известен полски консерватор, либерализмът е добра техника за излизане от комунизма, но понесе истинско фиаско като теория за преход от комунизъм към капитализъм. Бягството от всякакво държавно участие, включително и като устойчива енергийна стратегия, този съзнателно произведен неолиберален шок, доведе до драматичен застой и упадък на енергийния сектор. България повече от 30 години разгражда, приватизира и затваря построеното в енергетиката през онези 45 години. Е, остана още малко, но пък има време, някои непопулярни задачи вече сме се самозадължили да ги свършим в Плана за възстановяване и устойчивост.

От друга страна, понятието национална икономика в света на глобализацията отдавна е загубило смисъл. Основна цел на националните правителства от мащабите на източноевропейските е да привличат т.нар. външни инвестиции, тоест наднационален капитал, който има номадски характер. И да компенсират липсата на национални стратегии за развитие с утешителни европейски фондове. Легитимността на държавата да задава основите на някаква национална икономическа доктрина, да определя културните ценности и да изгражда резерви, свързани със сигурността, е съзнателно унищожавана. Външният инвестиционен капитал е безотечествен, той извлича максимум от територията и търси нови възможности за кратка и ако може гарантирана възвращаемост. За съжаление проекти от сферата на атомната енергетика, които се изграждат в продължение на години, са невъзможни без дълбок ангажимент на държавата в различни смисли, включително и като роля за защитата на обществения интерес. Меката диктатура на глобалистката доктрина обаче, особено в незрели демокрации като източноевропейските, демонтира в максимална степен възможността държавата да упражнява авторитетна компетентност и да налага дневния ред на обществото. Затова резултатът е следният: постдемократичното формиране на политика в Европа на практика представлява едно непрестанно съобразяване с интересите на един наднационален, глобален фактор, което създава силен конфликт вътре в националните държави. Формират се все повече групи в националната политическа тъкан, които са недоверчиви и изпълнени с политическа враждебност към този порядък. Тези консервативни групи се налага да бъдат заглушавани и остракирани. Но те обосновано възникват и ще нарастват като опит за развеначаване на неолибералната доминираща доктрина, че тя няма да бъде окончателното решение за света. Тези движения, макар и с по-груб подход и изпълнени с гняв, се обявяват срещу отслабването на националната демокрация. Те са „за“ завръщане в някаква степен на икономическия суверенитет и срещу тенденцията националните правителства практически да бъдат управлявани транснационално. Това е базовият конфликт, който идва срещу нас и вече е тук – глобалният диктат върху националната власт, през който практически се осъществява десуверенизация.

Коментара на Калина Андролова може да чуете в звуковия файл.