С Ива Дойчинова в бокса на Ferrari на Формула-1 в Абу Даби

Рев на двигатели, смяна на гуми за секунди, свистене по завоите и имена на пилоти от Формула 1, които чувстваме толкова близки, че знаем имената на гаджетата им, кога имат хрема и се вълнуваме, щом сменят отбора. Ще съпреживеете магията на Формула едно с разказ от първо лице.

Когато чуете разказа на Ива, ще знаете какво прави големите пилоти от Формула 1 наистина велики – психиката. Но тя не се е задоволила само с емоции около пистата, ами е посетила и Лувъра в Абу Даби. Там е видяла шедьоври на Шагал, Пикасо и Модилиани на една ръка разстояние. В арабското емирство Дойчинова е срещнала и български юрист, един от хилядите „мозъци“, привлечени с добра заплата и отсъствие на данъци. От него тя е научила, че има голяма нашенска общност там. Както се уверихте, радиоводещата е отличен разказвач, доказано влюбен в Абу Даби. Направо ми идва да хвана самолета за там. Сигурна съм, че и вие проверявате за полети, но преди това изслушайте „Покана за пътуване“. Има още завладяващи събеседници.

Следващият е ярък пример за това.

„Щастието се появява, съблазнява ни, стъписва ни и после си отива. По тази причина се опитваме да го уловим, като правим снимки и селфита, за да споделим всичко в социалните мрежи с приятели, роднини и близки“. Това са думи на Алберто Симоне, италиански режисьор и автор на книгата „Щастието на нощното шкафче“. 

Той е почитател на източната философия, пътувал е много по света и бе в България със съпругата си Роберта Манфреди. Ако името й ви се струва познато, да, тя е дъщеря на легендарния италиански актьор Нино Манфреди. Двамата дойдоха в студиото хванати за ръка. И излъчваха онова споделено щастие, което те спохожда когато си с любим човек на път. Независимо къде отвежда той – в екзотична страна или навътре в себе си. За превода благодарим на известната режисьорка Милена Кънева, автор на много награждавания документален филм „Тотално отричане“. 

Писателят и режисьор, автор на книгата „Щастието на нощното шкафче“ и съпругата му споделят с „Покана за пътуване“ усмихнатите си рецепти за щастие.

Алберто Симоне дълги години е работил за италианската телевизия РАИ,  автор е на филмите „Лунен удар“ и „Комисарят Манаро“, но в 40 приятни за четене есета разкрива, че щастието е лесно за постигане. А съпругата му Роберта Манфреди  напълно подкрепя убеждението, че пътешествието е дзен за душата.

В края на разговора те казаха на слушателите „Честита Нова година“ на чист български. Със сигурност пожеланията им ще се сбъднат, защото излъчват онова щастие, за което говорят. Двама души, които са като скачени съдове, независимо дали живеят в Ню Йорк, пътуват из Индия, или отглеждат зеленчуци в Италия.Опознахме ги чрез превода на Милена Кънева.

Част от приключението при всяко пътешествие е да опиташ колкото може повече незнайни гозби и чрез тях да се потопиш в местната култура. В Сайгон няма начин да си легнеш гладен. Нито да се събудиш такъв.

По всяко време на денонощието на улицата в град Хо Ши Мин, или както всички продължават да си го наричат – Сайгон, нещо къкри, цвърчи или бълбука. Французите може да не са били любимци на виетнамците като колонизатори, но са ги научили да правят безупречен хляб и повече от прилично вино. Тъкмо от цяла франзела са предпочитаните от нискобюджетните туристи багети, наричани „Бан ми“. Между хрупкавата  коричка продавачът подрежда всичките ти гастрономически желания – пиле, риба, зеленчук, подправки, кетчуп, майонеза... Затваря хляба и ти го подава срещу 15 000 донга. Няма и долар. 

Старо правило на хранителния сапьор е да хапва в заведения, където се тълпят местните. Едва намерих крайче на една от трите маси в нещо като килер, където чевръста тетка свещенодействаше пред печката, а 13-годишната ѝ дъщеря разнасяше купите и прибираше парите. Чорбата наистина беше неземна – оризови спагети, бистър бульон, пилешки късчета, бобови кълнове и ароматна лимонова трева. Донесоха и две панички с лютивини и над масите надвисна тишина. Тракането на лъжици и клечки замря. Всички чакаха да видят какво ще направи бялата жена.

Смело изсипах и двете пахарчета в супата, добавих прясната мента и още някакво зеленище с неясен произход. Достатъчно незнайни манджи съм изяла, за да предположа, че целта им е да гасят пожарите в гозбата. Е, не бяха най-добрите пожарогасители на света, но поне не ми излязоха свитки от очите при първата лъжица. Само една-две издайнически сълзи.

Жената до мен леко презрително каза: „Явно не можеш да ядеш с клечки, щом гребеш с лъжицата“. „Мога, но не искам“, изрепчих се аз. По принципа „Булгар, булгар“ награбих клечките и... се оказа, че супата наистина по-лесно се яде така. Подлите оризови спагети задължително се изсулваха от лъжицата, докато с клечките се захващаха безотказно. Същото важи и за пилешкото месо, а течността – просто надигаш купата и си я пийваш. Когато видяха, че се справям и с лютото, и с местния начин на ядене, околните тихо се върнаха към паниците си и съсредоточено засърбаха. Тук нямаш време да разпускаш – ядеш и хукваш, че други чакат. А и аз имах неистово желание да смажа изтерзаното ги гърло с един бърз сладолед.

Изтърколи се не само поредното издание на „Покана за пътуване“, ами и цяла година, в която странствахме заедно по света, срещнахме шарени хора и белязахме всяко кътче с целувката на любопитството. Надявам се да споделяме страстта си към приключенията в добро здраве и настроение и през 2020-а.